Мултикултурният модел не се е провалил

Какво свързва следните три държави: Португалия, Република Ирландия и Обединеното кралство? Един от отговорите е, че и трите се ръководят от лидери от етнически малцинства: Антониу Коща, Лео Варадкар и Риши Сунак. Друг е, че те са нации, в които турската диаспора масово гласува против Реджеп Тайип Ердоган на президентските избори през май.

Тези два факта са надеждни признаци за нещо, което всяка либерална държава би трябвало да иска да направи: да приветства имигрантите и да ги интегрира в нравите и културите на страната, пише колумнистът на Financial Times Стивън Буш.

Издигането на Варадкар, Коща и Сунак е показателно за това колко гостоприемни са тези страни към малцинствата. Фактът, че 80 процента от британските турци, 91 от ирландските и 95 от португалските избраха опозиционния кандидат Кемал Кълъчдароглу, макар и неохотно, също ни говори нещо. Както и констатацията, че във Франция и Германия само една трета от турските емигранти гласуваха за Кълъчдароглу. Трябва да се отбележи, че тези две страни нямат представител на етническо малцинство начело на правителството си и нито една не изглежда близо да го направи в скоро време.

Това е реалността, пред която политици като вътрешния министър на Обединеното кралство Суела Брейвърман, бившата германска канцлерка Ангела Меркел и бившият президент на Франция Никола Саркози трябва да се изправят, когато казват, че мултикултурният модел се е „провалил“. Как по-точно според тях изглежда успехът?

Британският премиер Сунак е прав да казва, че Великобритания е „фантастична мултиетническа демокрация“ и също така е прав, че има успешен британски модел, който успява да вгради етническото многообразие и в същото време да поддържа ценностите и традициите на страната. Това, което е твърде скромен, за да каже, е, че той самият олицетворява този успех. Той е практикуващ хиндуист и отдаден монархист, който се закле във вярност на крал Чарлз.

Но Сунак не е съвсем прав, когато казва, че „също е чудесно нещо“, че да е министър-председател „не е голяма работа“. Хубаво е, че извън множеството досадни фанатици отляво и отдясно, премиерството му беше прието само положително. Но не е толкова хубаво, че Обединеното кралство не спря да размисли за своите успехи и че винаги, когато британските политици говорят за модела на страната, предимно опяват за неговите провали, било то реални или въображаеми.

Това не означава, че моделът на Обединеното кралство е перфектен или идва без компромиси. В моя собствен квартал Хакни в североизточен Лондон, пише авторът, по-ниските нива на ваксиниране в израелската общност Чареди (най-голямата извън Израел и САЩ) застрашават успешното елиминиране на болести като заушка, дифтерия, тетанус и детски паралич. В Югоизточен Лондон страховете от магьосничество и демонично обладаване доведоха до малтретиране на деца сред чернокожото африканско население. В Брадфорд нарастването на предотвратимите заболявания и смъртността при новородените се дължи на по-високите нива на братовчедски бракове сред пакистанската общност в града.

Френските критици на модела на Обединеното кралство са прави, когато казват, че британският подход предпоставя и по някакъв начин насърчава паралелни общности, живеещи една до друга, а не заедно. Но по-силовият модел на интеграция във Франция не попречи на появата на паралелни общности и там. Той всъщност се оказа доста по-успешен в предотвратяването на появата на френски еквиваленти на Риши Сунак, отколкото на френски Хакни или Брадфорд.

Успешният залог, който британският модел прави, е, че с течение на времето хората избират свободата за себе си. Но той е изправен пред две заплахи. Първата е, че макар асимилационният модел, по ирония на съдбата, да е по-лош в асимилирането на малцинствата, той отговаря на обичайния в демократичните общества подтик правителствата да направят нещо по въпроса с имиграцията. (Това, че нещо е неефективно, не се разглежда.) Британският модел винаги ще бъде застрашен от политици, които искат да изглеждат така, сякаш правят нещо, или да получат добри отзиви за уж активните си действия.

Втората заплаха е, че част от това, което прави модела работещ, е безчувственото пренебрегване на недостатъците му. Резултатът от преструването, че няма проблем с ваксинациите в Хакни, магьосничеството в Югоизточен Лондон или генетичните заболявания в Брадфорд е, че те могат да бъдат оставени да причинят социална вреда, която да подкопае подкрепата за мултикултурния модел на Обединеното кралство.

Твърде често, когато са призовани да защитят този модел, британските политици възприемат изключително оптимистичен тон, който оставя полето отворено за онези, чието решение е просто да се разруши модела, въпреки относителния му успех. Да, те трябва да се съгласят със Сунак, но без да имат илюзии, завършва Буш.