“Глобалният юг“ е неточен и вреден термин

Голямо постижение е един израз да бъде едновременно снизходителен, фактически неточен, противоречив и катализиращ политическа поляризация, но дълбоко безполезният термин „Глобален юг“ успява, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

Изразът очевидно има своите съвременни корени в постколониалния дискурс, особено в писанията на американския активист Карл Огълсби за войната във Виетнам. Но през последните години той получи статут на описващ всички държави с по-ниски доходи - от най-бедните „най-слабо развити страни“ до гиганти със средни доходи като страните от БРИКС, някои от които, по-специално Китай и Русия, имат богата историческа и реално настояща империалистическа традиция.

Терминът включва дори Чили (географски най-южната държава в света), която е член на клуба на богатите страни от ОИСР и има брутен вътрешен продукт на глава от населението колкото този на България, страна членка на ЕС.

Като негов плюс, „Глобалният юг“ е просто удобно съкращение за страните с ниски и средни доходи. Като такова той може да допълни или замени „развиващите се страни“, израз, традиционно използван от икономистите в областта на развитието, или „развиващите се пазари“, първоначално маркетингов термин за финансови активи, измислен от Международната финансова корпорация, подразделението на Световната банка за частния сектор.

Но категорията съдържа някои очевидни и доста комични противоречия. Тя е глобална, макар че по дефиниция игнорира цяло полукълбо: става дума за юг, който включва Русия, чиято територия съставлява половината от арктическото крайбрежие, но не и Австралия в южното полукълбо. (Австралия, например, чиято столица е на 10 часа източно от гринуичкия меридиан, е в „западния свят“, друга много проблематична концепция.)

И в действителност терминът е всичко друго, но не и неутрален. Той предполага колективна идентичност, която в действителност унифицира широк набор от условия и интереси. Индия, например, тази година свика виртуална среща на развиващите се страни, смело наречена „Гласът на глобалния юг“, която амбициозно изяви претенция за „единство на мисълта, единство на целта“.

Но възгледите на Индия по определени въпроси не са идентични с тези на други развиващи се държави. Неравният достъп до Covid ваксини по време на пандемията, например, когато производителите от богатите страни ги запазваха за себе си, с право предизвика възмущение в бедните страни и насърчи идентичността на „Глобалния юг“. И все пак Индия беше един от производителите, които наложиха де факто забрана за износ, когато имаше опасност вътрешните доставки на ваксините, които произвеждаше, да не достигнат.

Изменението на климата е друг показателен пример. Като значителни индустриални сили, големите страни със среден доход, като БРИКС, имат особен интерес да избягват високите цени за въглеродни емисии. Печално известно е, че Индия и Китай саботираха ангажимента на климатичната среща (COP) на ООН през 2021 г. в Глазгоу за постепенно прекратяване на използването на въглища, пренебрегвайки интересите на бедните, малки островни нации, застрашени от покачването на морското равнище.

БРИКС сега използват наратива за конфликт между богатите страни и „Глобалния юг“, за да се прицелят в друга политика – Коригиращият механизъм на ЕС за въглеродните граници (CBAM), който ще облага вноса с данъци, за да изравни цената на емисиите с търговските си партньори. Със сигурност е вярно, че CBAM, който трябва да започне да събира приходи през 2026 г., вероятно ще постави сериозни административни и ценови тежести върху износа от някои страни с ниски и средни доходи. Също така е много вероятно ЕС да не е премислил това, прибягвайки до бегли призиви за помощи, които да компенсират разходите, причинени от CBAM.

Но някои богати държави също не са големи фенове на CBAM. САЩ, които нямат свой национален режим на ценообразуване на въглеродните емисии, използват заплахата от подновяване на митата върху стоманата и алуминия, за да придумат (или принудят) силно неохотния Брюксел да ги освободи от CBAM, като създаде ново трансатлантическо споразумение.

По-точно е да разглеждаме CBAM като опит на ЕС да налага своите регулации – както прави за колите, химикалите, поверителността на данните и други от десетилетия – на останалия свят, отколкото като заговор на богатите държави срещу бедните. Междувременно климатът продължава да се променя по тревожни начини, в ущърб на малките страни с ниски доходи, които имат малки емисии.

В тази поляризирана атмосфера страни като БРИКС, които нямат съгласувана обща позиция относно намаляването на емисиите, са склонни да приемат нереалистични и отбранителни позиции - най-общо казано, че богатите страни трябва да приемат въглеродните емисии, докато кихат стотици милиарди долари привилегировано финансиране, за да се улесни глобалното зелено приспособяване. Това може да има оттенък на глобална справедливост и напредналите държави със сигурност биха могли да направят много повече за справяне с изменението на климата, но е политически невъзможно искане, което няма да предизвика международен консенсус.

В действителност държавите са в доходни категории, които не съответстват на други, като равенство, здравеопазване, образование, геополитическа определеност, география, религия или етническа принадлежност. Произволното тласкане на подгрупа от нации към колективна идентичност, неточно именувана по географска посока, замъглява реалността. Етикетът „Глобален юг“ е предубеден и неточен. Общественият дебат би бил по-добър без него.