Дебатът в Америка май се измества от социалните въпроси към икономиката

Преди близо четиридесет години президентът на САЩ Роналд Рейгън обобщи мисленето на Републиканската партия с прокламацията си, че „деветте най-ужасяващи думи в английския език са: „Аз съм от правителството и съм тук, за да помогна“. Пазарите, а не политиците, знаеха най-добре и колкото повече власт имаше частният сектор спрямо публичния, толкова по-добре.

Тези дни не е така, пише колумнистката на Financial Times Рана Форухар. Помислете за кандидата за президентската номинация на републиканците Вивек Рамасуами по време на последните дебати. В отговор на настояването на бившия вицепрезидент Майк Пенс, че американците (и имплицитно партията) не се нуждаят от нова идентичност или нови решения, Рамасуами отвърна: „В Америка не е сутрин. Живеем в мрачен момент и трябва да се изправим пред този факт…”

Някои републиканци днес говорят колкото за пазарни провали, толкова и за решения. Помислете за ту подкрепящия, ту неподкрепящия Тръмп консервативен колумнист Сохраб Ахмари, чиято неотдавнашна книга „Тирания ООД: Как частната власт смаза американската свобода - и какво да направим по въпроса“ беше възхвалявана от прогресистите.

Подобно на бившия президент и други консерватори Ахмари е против вида на „будния“ капитализъм (идва от културата на „събуждането“, която отхвърля расовите и други предразсъдъци – бел. прев.), който поставя компаниите на мушката на проблемите със социалната справедливост. Но Ахмари също така звучи положително марксистки в своята критика за това как собствениците на капитала потискат трудещите се. И въпросите, които той повдига за това какво трябва и не трябва да бъде забранено в капитализма - против е например комерсиализацията на раждането на деца чрез интервенции като платено сурогатно майчинство - не са толкова различни от моралните граници на пазарите, изследвани от професора от Харвард Майкъл Сандел, виден критик на ортодоксалността на свободния пазар, в книгата му „Какво не може да се купи с пари“.

Има много политически ползи, които републиканците да извлекат, като свързват ерозията на моралните ценности с експлозията на консуматорството в късния етап на капиталистическото общество. Бившият търговски представител на САЩ при Тръмп, Робърт Лайтхайзър, например често критикува неолибералната търговска политика (под която той има предвид неограничения поток от капитали и стоки към най-евтините и най-печеливши места за производство) като „заменяне на бъдещия контрол над нашата страна, на богатството на нашите деца и внуци, за текущо потребление - по-евтини телевизори и маратонки. Това е лудост."

Подобни настроения са обикновен здрав разум за повечето хора в САЩ, след като се отдалечим от богатите крайбрежия, пише авторката. Както твърди консервативният мозъчен тръст American Compass, средните републиканци и демократи са склонни да се интересуват повече от растежа на доходите и работните места, отколкото от стойността на своите пенсионни планове. Те са готови да пожертват известно израстване в кариерата за повече време със семейството, имат смесени възгледи за абортите и е по-малко вероятно да гледат на скъпите елитни колежи като най-добрия начин за икономически напредък.

Може да кажете, че се интересуват повече от обществото, семейството и работата, отколкото от богатството. И макар че фразата „работата, а не богатството“ е акцент в политиките на Байдън, тя също така напомня за по-малко екстремен вид капитализъм, често срещан преди няколко десетилетия. Тогава много общности в САЩ бяха по-икономически разнообразни, фокусирани както върху потреблението, така и върху производството, с по-малка концентрация в конкретни индустрии. Освен това имаше много по-малко неравенство в богатството, което се натрупа впоследствие ръка за ръка с неконтролираните пазари и по-голямата власт на частния сектор.

Това е важно, защото означава, че нарушаването на доверието вече може да се превърне в по-двупартиен проблем. Идеята, че „тиранията“ на частния сектор – под формата на огромен корпоративен икономически и политически контрол – заплашва свободата на личността в Америка, е въпрос, който се възприема като обединяваща точка както от консерваторите, така и от прогресистите.

Разбира се, консерваторите си остават консервативни, когато става дума за неща като по-голяма имиграция, както и по много социални въпроси, включително абортите. Но дори и там виждаме някои движения в посока по-голям прагматизъм (вижте призивите на кандидатката за президентската номинация на Републиканската партия Ники Хейли за по-умерена позиция по отношение на абортите).

Въпросът тук е, че републиканците, подобно на демократите, започнаха да виждат, че следващите избори – всъщност следващите няколко – вероятно ще се въртят повече около икономиката и класите, отколкото около разделящите социални въпроси.

Това не означава непременно, че ще се окажем с републикански кандидат за президент, който наистина го е грижа за работещите хора. Спомнете си, че голямата предизборна измама на Доналд Тръмп, която той все още може да повтори, казваше на гласоподавателите това, което те знаеха дълбоко в себе си – че има задимена стая някъде във Вашингтон, където властни хора сключват сделки в свой собствен интерес. Неговото решение, разбира се, не беше да проветри тази стая, а по-скоро да покани избирателите (поне метафорично) да изпушат по пура с него.

Рамасуами със сигурност е по-малко токсичен от Тръмп, но може да бъде също толкова егоистичен. Той заклейми Рейгъномиката, но все още не е предложил издържана алтернатива. Всъщност много от неговите предложения, като закриването на ФБР, Данъчната служба и Министерството на образование, са невъзможно либертариански. Засега зараждащата се десница след Рейгън няма солидна политическа фигура, около която да се обедини.

Все пак мисля, пише Форухар, че скоро ще погледнем назад и ще видим тази кампания за първични президентски избори на Републиканската партия като повратна точка. Рейгъномиката оформи рамката на икономическата политика, както за десницата, така и за левицата, в продължение на десетилетия. Фактът, че републиканците сега се отвръщат от икономиката на „процеждането“ (на стимулите за богатите към бедните – бел. прев.) е нещо, на което бизнесът трябва да обърне голямо внимание.