Експозицията на държавите от еврозоната към корпоративния сектор надхвърля 20% от БВП

Дали правителствата в еврозоната не търсят комфорт твърде близо до нова опасна зона? Знаците са налице, като експозицията на държавите към корпоративния сектор надхвърля 20 процента от брутния вътрешен продукт, пише за Financial Times главният икономист на Allianz Людовик Субран.

Това е следствие както от закупуването на активи от Европейската централна банка, така и от щедрата подкрепа за защита на компаниите поради ефектите на две поредни кризи.

Държавните кредитни гаранции и ликвидната подкрепа със сигурност са постигнали целта си, като помагат на уязвимите фирми да останат на повърхността. Но те прикриват значителни икономически белези. Някои сектори и фирми все още не са се възстановили напълно, а някои може никога да не се възстановят, особено тези, които бяха най-силно засегнати от мерките за ограничаване на пандемията и последващите промени в потребителското поведение.

В същото време забавените процедури по несъстоятелност и (засега) плитката рецесия спомогнаха за ограничаване на корпоративните дефолти. Но тези потиснати фалити крият значителни загуби, които биха могли да се появят бързо, когато ефектите от силната подкрепа избледнеят, предвид натрупването на корпоративен ливъридж и все още слабия фундамент.

Всъщност много малки фирми все още едва се крепят и ще трябва да бъдат ликвидирани или преструктурирани. Ако не бъде адресирана навреме, влошаващата се корпоративна рентабилност може бързо да се превърне в загуби - и тези пасиви биха се превърнали в реални загуби за държавите.

В най-лошия сценарий сложната система от взаимовръзки между реалната икономическа дейност, банките и държавите означава, че една зараждаща се корпоративна гангрена ще се разпространи бързо, предизвиквайки фундаментално преоценяване на риска в нов гибелен цикъл. Поточето от дефолти в някои критични и добре свързани сектори може бързо да прерасне в порой, а внезапното реализиране на загуби би разтърсило капиталовите пазари, предизвиквайки системна криза, която се пренася в корпоративните, финансовите и държавните канали - като пониженията на цените предизвикват още повече слабост в свързани области.

Ако прилича на предишни кризи, този екстремен сценарий може да доведе до кумулативен темп на дефолти от 10 процента през следващите две години. Това би означавало рязко увеличение на случаите на неплатежоспособност спрямо текущата годишна вероятност за дефолт от по-малко от 1 процент. Произтичащите загуби в корпоративния сектор биха изтрили около три години печалби за банките, които биха отговорили, като намалят най-рисковите си кредити, за да запазят капитала - обикновено за малките и средни предприятия, които имат най-голяма нужда от него.

За правителствата в еврозоната преките загуби и пропуснатите приходи от корпоративен данък биха могли да възлязат средно на 5 процента от БВП, което би ерозирало сериозно малкото оставащо пространство за политики. В тази ситуация еврозоната ще се окаже в продължителна рецесия, но този път с повече дългове и минимално пространство за още една битка.

В този контекст политиките на финансовия сектор в еврозоната трябва да бъдат по-насочени към бъдещето, когато става въпрос за рисковете в корпоративния сектор, особено в страните, където трайно по-редките случаи на неплатежоспособност и по-ниските нива на възстановяване на активи засилват икономическите белези, подкопават финансовата система и стесняват ценното пространство за политики. За да намали прекомерния дълг, еврозоната също така се нуждае от по-ефективни и стабилни рамки за преструктуриране на дългове, включително опростени процедури за несъстоятелност за малките и средни предприятия, хибридни механизми за преструктуриране и извънсъдебно уреждане на дългове.

В крайна сметка най-добрата защита би била завършването на банковия съюз на ЕС с наистина единен пазар за банкови услуги, обща регулация и европейска защитна мрежа за вложителите. Без това, периодите на стрес винаги ще повишават рисковете от фрагментация - дори със спекулации за излизане на една или повече държави от еврозоната. Напредъкът буксува, когато става въпрос за попълването на важни липси, като например проектирането и прилагането на Европейската схема за гарантиране на депозитите (EDIS). Това изисква нов тласък за постигане на консенсус и насърчаване на по-широко трансгранично банкиране.

И макар че Европейската комисия прие предложение за коригиране и допълнително укрепване на съществуващата рамка на ЕС за управление на банкови кризи и застраховане на депозити, то пренебрегва ролята на ефективните национални институционални системи за защита и важността на EDIS за завършване на банковия съюз.

В същото време властите трябва да обмислят нови начини за повече работа с частния сектор за преструктуриране на експозициите на публичния към затруднени, но жизнеспособни фирми. Това ще изисква нов мироглед спрямо политиките, преминаващ от мислене като кредитор, който иска да си върне главницата или да рефинансира заемите, към мислене като дялов инвеститор, който иска да максимизира възстановителната стойност, например чрез стимулиране преструктурирането на дълга чрез данъчни кредити и инжектиране на нов капитал.

Непредприемането на никакви действия може да остави еврозоната опасно близо до дежавю криза, от която ще бъде трудно да се възстанови.