Без структурни реформи икономиките ще страдат

Може би най-известният цитат от Джон Мейнард Кейнс е и най-погрешно интерпретираният. Неговото остроумие, че „в дългосрочен план всички сме мъртви“ се тълкува като призив за съсредоточаване на усилията върху коригиране на краткосрочните колебания в икономическата активност. Това може би бе и в основата на лозунга от президентската кампанията на Бил Клинтън от 1992 г.: „Икономиката, глупчо“. Това, че просперитетът на избирателите днес надделява над бъдещите икономически съображения, наистина е недостатък на либералните демокрации навсякъде, пише икономическият колумнист на Financial Times Тедж Парик.

Кейнс продължава: „Икономистите си поставят твърде лесна, твърде безполезна задача, ако в бурни сезони могат да ни кажат само, че когато бурята отмине, океанът отново ще е гладък.“ Вместо да насърчава краткосрочния подход, Кейнс критикува икономическите модели, които самодоволно допускат връщане към някаква дългосрочна точка на баланс.

Идеята, че кейнсианската икономика до голяма степен представлява краткосрочно управление на търсенето, беше отчасти удобна. Структурните реформи са много по-трудни от корекциите на лихвените проценти или данъците. Тъй като те включват повишаване на производствения капацитет („страната на предлагането“) на икономиката – включително нейните труд, капитал, технологии и идеи – те често налагат разходи на днешните избиратели в името на дългосрочните ползи. Те могат да бъдат отдалечени след десетилетия, като например ползите от инвестиране в умения, образование и научноизследователска и развойна дейност. За тях е нужен и политически ангажимент.

Вземете реформата в планирането. От насъщно значение е да се стимулира развитието на железопътни линии, домове и електрически стълбове, но това дразни собствениците на жилища. Остарелите данъчни системи задушават растежа и допринасят за неравенството, но промените включват ощетяване на една група в полза на друга. Застаряващото население създава натиск върху държавата, но усилията на Еманюел Макрон да повиши възрастта за пенсиониране във Франция предизвикаха национални протести. Проучванията също показват, че гражданите искат действия за справяне с изменението на климата, но много от тях не искат да плащат за това.

Развитите икономики вече се отвориха за търговия, реформираха банковите сектори и приватизираха финансите, основата за растеж от 70-те години насам. Бъдещите мерки от страна на предлагането може да са по-сложни или да включват повече сътресения за избирателите: прекрояване на съществуващото законодателство, по-ефективно разпределяне на ресурсите и изграждане на неща. Въпреки че е наречен „модерна икономика от страна на предлагането“, Законът за намаляване на инфлацията в САЩ (IRA) е изправен пред собствените си ограничения откъм умения, работници и разрешителни.

Резултатът е прекомерно разчитане на управлението на търсенето и нереалистични очаквания за силата на паричната политика и бюджетите да направляват икономиката. Последствията са тройни. Първо, икономиките не са в крак с дългосрочните промени като изменението на климата, застаряващите общества и технологиите. Второ, страните станаха по-малко устойчиви на шокове. Великобритания е инфлационен двойкаджия отчасти поради недостига на работна ръка, изострен от ограниченията при уменията и в здравната система. И накрая, тези фактори задушиха растежа на производителността. Тъй като това е в основата на устойчивия ръст на заплатите и данъчните приходи, то подхранва политиката „ние срещу тях“, което прави реформата още по-трудна.

Резултатът е ерозия в потенциалния растеж. МВФ наскоро прогнозира, че средносрочният глобален растеж ще бъде най-слабият от 1990 г. Доклад, публикуван наскоро от Fitch Ratings, показва, че растежът на брутния вътрешен продукт в големите развити икономики се е забавил през последното десетилетие в сравнение с дългосрочните исторически средни стойности - което предполага, че потенциалът за растеж намалява.

И така, как може да се случи реформата? Расъл Джоунс разглежда икономическата история на Великобритания в „Тиранията на носталгията“. Първо, консенсусът за промяна е по-лесен за постигане след срив. Реформите на свободния пазар на Маргарет Тачър дойдоха след икономическите проблеми през 70-те години. При Тони Блеър пък бяха направени реформи в началото на изборния цикъл, като например независимостта на Английската централна банка (АЦБ) от 1997 г. Икономическата среда също имаше значение. Блеър наследи солидни растеж и публични финанси, което му позволи да се съсредоточи върху оправянето на обществените услуги.

Но демокрациите не могат да чакат, докато политическите и икономическите условия се съгласуват. Със забавянето на глобализацията - двигател на растежа - реформите придобиват по-голямо значение. Създаването на политики от страна на предлагането трябва да се превърне в процес с отворен край, за да се подкрепят икономическата динамика и производителността.

Институциите трябва да бъдат ориентирани в дългосрочен план. Структурният растеж изисква редовно наблюдение. Частният сектор се нуждае от стимули, за да инвестира в бъдещето. Творческият дизайн на политиките помага, смекчавайки краткосрочната цена на реформата. В крайна сметка публичният разговор трябва да узрее за приемането на компромиси, без които дългосрочният икономически прогрес за всички буксува.

Време е да актуализираме нашето разбиране за кейнсианството. Да, икономиките са склонни към цикъл на бум и спад, но не е гарантирано, че ще се върнат към познатия дългосрочен път към просперитета. Предлагането, глупчо.