Великобритания плаща за липсата на политическа сериозност, продължила десетилетие

По време на снимките на първите серии на „Междузвездни войни“ Харисън Форд се оплакал на режисьора Джордж Лукас, че „можеш да напишеш тези неща, но не можеш да ги кажеш“, като всъщност е използвал по-силни думи. Политиката прилича на филмовата индустрия по много начини, но особено по този: точно както прехода от сценария до екрана има своите ограничения, същото може да се каже и за този от опозиционна партия към управляваща, пише колумнистът на Financial Times Стивън Буш.

Това донякъде обяснява защо всички политически партии, които са добре ръководени, започват да си приличат. Дори и да имат остри разногласия относно решенията, те ще говорят за едни и същи проблеми, защото се опитват да управляват една и съща държава.

Както Лукас по-късно демонстрира, ако сте достатъчно силен, тогава в крайна сметка хората трябва да кажат това, което искате. Но партиите, които не са на власт и чиято перспектива да я постигнат изглежда далечна, получават стимул да говорят някои невероятно глупави неща.

В Обединеното кралство през първото десетилетие на 21-ви век тази роля беше изпълнена чудесно от Либералните демократи, третата партия в страната. Либералдемократите се радваха на забележителен подем, до голяма степен чрез обещания, които никоя второстепенна партия не може да изпълни, когато дойде на власт, включително такова на стойност милиарди лири за премахване на образователните такси.

Но неочакваното влизане на партията в коалиционно правителство през 2010 г. (с консерваторите, до 2015 г. – бел. прев.), съчетано с избирането на по-сериозен лидер, я принуди, поне за известно време, да се съсредоточи върху това дали може да спази обещанията си. Ник Клег вкара Либералните демократи в коалиция и изпълни по-голямата част от техния манифест, но беше обречен от неспособността да изпълни някои от по-смелите обещания на партията.

Влизането на либералдемократите в коалиция с консерваторите и решението на Клег да ги превърне от зрители в кулоарите в сериозна партия беше толкова голям шок за британците, че политолозите оприличиха ефекта му върху британския електорат с финансовата криза от 2008/09 г. Но Либералните демократи в никакъв случай не са сами в люшкането между глупостта и сериозността.

Разочарованието от представянето на либералдемократите в управлението означаваше, че част от техния традиционен антисистемен вот, преди това концентриран в партия на уважавани центристи, в крайна сметка намери по-разрушителен пристан в подкрепящата Брекзит Партия за независимост (Ukip), докато други недоволни членове гласуваха Джеръми Корбин да стане лидер на лейбъристите.

В рамките на Консервативната партия десни политици като Лиз Тръс успяха да култивират последователи и да се издигнат в редиците, като обещаха да осъществят неизпълнимото, след като се освободят от игото на коалицията с Либералните демократи. Когато Тръс в крайна сметка се опита да направи точно това, след като стана министър-председател, резултатите бяха катастрофални - за нейната партия и страната.

В избирателни системи, при които победителят получава всичко, като остарялата мажоритарна такава в Обединеното кралство, победените са силно стимулирани да заемат абсурдни позиции. Успехът на либералдемократите на междинните избори не само повишава морала на партията - той също така помага на Ед Дейви, настоящият лидер, в усилията му да поддържа партията си закотвена към реалността и здравия разум. Що се отнася до консерваторите, за основните съперници на премиера Риши Сунак е по-добре да обещаят намаления на данъците, които са популярни сред членовете на партията, и да се противопоставят на намаленията на разходите, които не са популярни сред избирателите, тъй като за момента няма опасност те да трябва да прилагат някое от двете.

Една от причините, поради които, точно както с лейбъристите след 2010 г., консервативната партия вероятно ще стане много по-малко сериозна, ако загуби следващите избори, е, че тя вече няма да чувства ограниченията на управлението. Торите ще могат да обещават намаляване на данъците, без да се налага да мислят сериозно за лихвите или публичните разходи. Те ще могат да обещаят намаляване на имиграцията, без да се тревожат за пазара на труда. Влечението към глупостта не е ограничено до дясната страна на Консервативната партия или лявата на Лейбъристката.

И Сунак, и лидерът на лейбъристите Киър Стармър ще влязат в следващите избори, като говорят за това колко малко ще харчат, как ще се съпротивляват на вдигането на данъци и какво вярват, че могат да постигнат без повече увеличения на разходите или по-високи данъци. Нито един от тях не е напълно сериозен.

Който и да спечели, вероятно ще се окаже в същата позиция, в която Клег беше някога: празнувайки успех, но също така трябвайки да компенсира годините на глупави или неизпълними обещания. Беше необходимо излизането на страната в ЕС и осем години на хаос, за да отворят избирателите отново сърцата си за либералдемократите. Стармър и Сунак трябва да внимават много, за да не се изправят заради собствените си глупави обещания в още по-лоша ситуация от тази, в която се оказа Клег през 2015 г. – при това без перспективи за кариера в Meta.