Западните лидери трябва да водят битка за умовете, а не за сърцата

Най-многолюдната отскоро страна на Земята не се нуждае от голяма сила покровител. През по-голямата част от Студената война Индия беше необвързана - „в най-добрия случай“, биха казали някои във Вашингтон с горчивина. Сегашният ѝ лидер има идеи за концентрирана власт, за религията и държавата, които донякъде се разминават с жалоните на федералистите.

Следователно няма нищо предопределено или неизбежно в обръщането на Индия към САЩ. Но нещо в поведението на Китай, засега, тласка една някога двойствена нация, ако не към съюз, то към разбирателство с Америка. Що се отнася до непредизвиканите грешки, може да не е възможно да се направи по-сериозна такава от войната.

С други думи бъркотията в Русия (след метежа на Пригожин – бел. прев.) е едва вторият по значение случай на погрешна автократична преценка в новините. Тласкането на индийския президент Нарендра Моди в мускулестата прегръдка на Америка е такова с потенциал, който може да оформи цял век. Едната от тези истории е за липсата на вътрешна властова хватка. Другата е случай на объркала се външна политика. Но и двете са излагащи. Всяко западно поколение трябва да опровергава идеята, че автократите като цяло, или често, са компетентни. Последните събития бяха забележителни в това отношение, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш.

Въпросът е как този мит - за властния, галещ котка силов лидер - оцелява. Почти всички най-богати страни в света са демократични. Това важи и за почти всички държави, в които хората искат да се преместят. НАТО се разширява; Варшавският договор е мъртъв от 32 години. Без дори да навлизаме в репликата на Амартя Сен (известен индийски икономист – бел. прев.) за глада (той никога не се случва във „функционираща демокрация“) или в теорията за демократичния мир (че никога две демокрации не са воювали), не би трябвало да има сериозен дебат относно практическата ефикасност на двата модела на управление. Дори единствената гордост на авторитаризма, че може да изведе една нация от нищета до средни доходи, не е нещо специално. Помислете за Япония след 1945 г.

Но тя все още издържа. Възгледът на технологичното братство за геополитиката е следният: докато демократичните лидери се тревожат за следващите избори, Владимир Путин и Си Дзинпин мислят в стогодишни цикли. Докато западът си пада по културните моди, автократите възприемат вечните истини за човешката природа. Там където злорадата либерална преса вижда неуспешна война срещу Украйна, Кремъл отчита твърди стратегически печалби. Обикновено в този наратив има нещо за топлите пристанища (вечна цел на Русия – бел. прев.), наполовина научено от теми в онлайн форума Reddit.

Технологичното братство, казвам аз, но става въпрос за нещо по-старо, пише авторът. Ex oriente lux е древен повик: „От изток струи светлина.“ (в смисъл на духовност, в контраст с материалистичния Запад – бел. прев.) Понякога, както през Средновековието, когато Византийската империя и арабските учени са поддържали пламъка на класическата цивилизация, във фразата има истина. Но тя може да означава нещо друго: наивна вяра в „специалната“ мъдрост на нелибералния свят. Когато случаят е такъв, западните избиратели губят доверие - вижте социологическите проучвания сред милениалите (родените между 1981 и 1996 г. – бел. прев.)

И затова е важно да се обясни защо – а не само как – автократите управляват неправилно. Първо, не използват сътрудничеството. Тяхната агресия, толкова плашеща за наблюдение отдалеч, в крайна сметка почти неизменно ги обръща един срещу друг. Войната на Хитлер срещу Сталин и китайско-съветското разделение бяха примери за екзистенциални заплахи за свободния свят, които се разпаднаха от само себе си (ако това е думата). Но същото може да се случи и в рамките на тези режими. Чудното не е, че толкова войнствени мъже като Путин и Евгений Пригожин се скарват, а какво им отне толкова време.

Това, което осуетява автокрациите в крайна сметка, е липсата на обратна връзка. Наскоро 56-годишният Дейвид Камерън, бял мъж някога от Уестминстър, се яви в сграда в неприятните улици около гара Падингтън за два часа на въпроси относно планирането му за пандемия като Covid-19. Тъй като той престана да бъде британски премиер четири години преди тази здравна криза, неговите наследници могат да очакват подобни или по-лоши проблеми. Всяка проява на неудобство или нервно покашляне се предава на живо или в удобен момент. Очаква се разследването да продължи до 2026 г.

Какво обяснява провалилите се автократични авантюри - неуспешната война в Украйна, отчуждението на Индия - ако не липсата на отговорност? Държава без контрол върху властта, с изключение на фракционните интриги, се нуждае от изпълнителен гений на върха, за да функционира. Историята не произвежда достатъчно такива.

Моралните аргументи за демокрацията са твърде трудни за доказване. Система, възникнала преди век, ако я датираме от универсалното избирателно право, не може да се каже, че е иманентна на човешката природа. Вместо това западните лидери трябва да преследват прагматичния аргумент - битката за умовете, а не за сърцата. Преди две лета, когато САЩ се изтеглиха некадърно от Афганистан, а броят на жертвите им от Covid се увеличаваше, техните автократични врагове излъчваха сериозна компетентност. Събитията сега доказват, че и те могат да грешат.