Британската икономика няма да се върне до 2% инфлация без рязко забавяне

На този етап от инфлационния процес една централна банка трябва да демонстрира морални качества. Последното увеличение с 0,5 процентни пункта в основната лихва на Английската централна банк (АЦБ) беше безспорно необходимо. Може дори да се окаже, че достигнатата ставка от 5 процента няма да бъде пикът. Така или иначе, да се направи всичко необходимо, за да се доведе инфлацията до целта е не само желателно, това е законово задължение на банката. Никой в Комисията по паричната ѝ политика не може да пренебрегне това задължение, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Също така вече е невъзможно да продължаваме да си мислим, че това, което се случва в Обединеното кралство, не е нещо повече от временен пристъп на внесена инфлация, тъй като тя винаги беше вероятно да стартира инфлационен процес. Така и стана. Годишната базова инфлация (която изключва цените на храните и енергията) в Обединеното кралство през годината до май беше 7,1%, инфлацията при услугите беше 7,4%, а тримесечният пълзящ среден годишен ръст на заплатите в частния сектор (без бонусите) през април беше 7,5 на сто.

Такъв темп на увеличение на заплатите не е изненадващ. През април реалните средни седмични доходи бяха с 4 на сто под нивото им две години по-рано и на същото като през август 2007 г. Безработицата през първото тримесечие на 2023 г. пък беше само 3,9 на сто. Това говори за доста затегнат пазар на труда. Защо при тези обстоятелства някой би очаквал работниците да приемат големи намаления на реалните си доходи? В същото време сегашните темпове на ръст на заплатите са очевидно несъвместими с инфлация от 2 процента.

Нещо трябва да се промени коренно и то скоро. Виждаме спирала цени-заплати, която се разпространява в цялата икономика. Единственият начин да се спре това е да се премахне приспособимото търсене. С други думи, въпросът не е дали ще има рецесия, а дали трябва да има такава, за да се прекъсне спиралата. Правдоподобното мнение е, че отговорът на втория въпрос е „да“. Харесва ви или не (на мен със сигурност не, казва Уулф), икономиката няма да се върне до 2 процента инфлация без рязко забавяне и по-висока безработица.

Това повдига четири въпроса.

Първият е дали сегашната монетарна политика е достатъчно строга. Аргументът за това е, че кредитополучателите са силно уязвими към по-високите номинални лихвени проценти след дългия период на изключително ниски лихви. Контраргументът е, че днес номинален лихвен процент от 5 процента предполага реален такъв от минус 2 процента. Освен това натискът на затегнатата парична политика ще дойде доста бавно. Според Financial Conduct Authority през втората половина на 2021 г. 74 процента от ипотеките са били с лихви, фиксирани за между две и пет години. Накратко, може да се наложи лихвите да се покачат отново.

Вторият въпрос е дали правителството трябва да смекчи удара върху заемателите. Отговорът е: абсолютно не. Една от причините е, че хората с големи ипотеки са сравнително добре финансово, както посочва Торстен Бел от Resolution Foundation. Правилната политика по-скоро е целенасочена помощ за най-уязвимите. Друга причина е, че смекчаването на удара за всички би провалило целта на упражнението, а именно свиване на търсенето. Ако фискалната политика компенсира това, паричната ще трябва да бъде още по-строга. Ако желанието е за умерен монетарен натиск, фискалната политика трябва да бъде затегната, а не разхлабена.

Третият въпрос е дали несигурността, която заобикаля всички тези решения, сама по себе си трябва да предизвика изключителна предпазливост при затягането. За съжаление не е толкова просто. Вярно е, че съществува голяма несигурност относно фундаменталната сила на инфлационния натиск и съответно колко дълбоко забавяне на икономиката е необходимо, за да бъде овладян той. По същия начин съществува голяма несигурност относно това колко затягане е необходимо, за да се постигне такова забавяне. Но ако има решимост да се върне инфлацията обратно към целта в близко бъдеще (т.е. след по-малко от две години), не е вярно, че по-малката грешка би била тази относно оптимизма за това колко лесно ще спадне инфлацията. Правенето на по-малко срещу инфлацията би намалило забавянето сега. Но ако то не успее да осигури необходимия спад на инфлацията, може да е необходимо още по-голямо забавяне по-късно, когато инфлацията ще бъде още по-вкоренена.

Последният въпрос е дали си струва усилието: защо просто не се откажем от целта и да приемем, да речем, 4 или 5 процента инфлация? Отговорът е, че ако една държава изостави тържественото си обещание да стабилизира стойността на валутата веднага щом това стане трудно, други ангажименти също трябва да бъдат изоставени. У дома и в чужбина мнозина ще заключат, че Обединеното кралство не е в състояние да спази обещанията си, когато нещата се влошат. Това се случи в значителна степен през 70-те години: Обединеното кралство стана обект на присмех. Повтарянето му, особено след Brexit, би било непростима – вероятно дори неизправима – глупост.