Новата десница в Европа е във възход

Неотдавнашна конференция в Лондон за „националния консерватизъм“ до голяма степен беше игнорирана като безсмислена демонстрация на ограничено политическо течение. На нея се погледна като на реакционен форум за отправяне на критики отдясно срещу политиката на правителството на Обединеното кралство, особено по отношение на имиграцията. Американски внос, който вирее по-добре във Великобритания.

Но не е така, смята редакторът на Financial Times Джон Лойд, който пише книга за възхода на новата десница в Европа. Националният консерватизъм, имащ за основа родината, семейството, християнските ценности и суверенитета, е част от британския консерватизъм от самото му начало. Нещо повече, сега той се очертава като операционната система на Новата десница в ЕС, или твърдите десни партии. Въпреки Брекзит, британският национален консерватизъм парадоксално помага за формирането на базата на тези европейски партии.

В речта си на конференцията британският вътрешен министър Суела Брейвърман подчерта, че „трябва да намалим общия брой на имиграцията“. Тя посочи Италия, както и Гърция и Дания, като страни, които „виждат нещата по един и същи начин“.

Две партии, които направиха пробив на общи избори миналия септември - „Шведски демократи“ и „Италиански братя“, чийто лидер Джорджа Мелони е първата жена премиер на страната - са силно англо-консервативни като политическа ориентация. Матиас Карлсон, архитект на предизборния манифест на „Шведски демократи“, ми каза, че почита работата на сър Роджър Скрутън, покойния философ на торите, споделя Лойд.

Мелони също гледа на британския консерватизъм като на идеал. Нейната автобиография от 2021 г. Io Sono Giorgia („Аз съм Джорджа“) цитира Скрутън, който казва: „Най-важното нещо, което едно човешко същество може да направи, е да се установи, да създаде дом и да го предаде на децата си“. Култът към Скрутън се разпространява: в Будапеща има малка верига от три кафенета Scruton.

Други партии от Новата десница също са във възход. Vox, третата по големина партия в Испания, увеличи значително броя на съветниците си на регионалните избори през май и може да влезе в коалиция с дясноцентристката „Народна партия“, ако последната спечели националните избори през юли. Социологическо проучване на Ifop през април показа, че Марин льо Пен е най-популярният политик във Франция.

Партиите „Финландска национална коалиция“ и „Финландците“ обявиха управляваща коалиция наскоро въпреки опасенията сред много нейни членове.

„Алтернатива за Германия“, сега отбягвана от всички основни партии в страната като коалиционен партньор на национално ниво, се представя достатъчно добре в проучванията (наскоро изпревари по популярност социалдемократите на канцлера Шолц – бел. прев.), за да повдигне въпроса дали опозиционните дясноцентристки християндемократи може да се наложи да си сътрудничат с нея, за да се върнат в управлението.

Но доклад на Германския институт за правата на човека твърди, че „Aлтернатива за Германия“ отговаря на всички условия, необходими на властите да обмислят забраната ѝ. Институтът твърди, че тя преследва „расистки и десни екстремистки цели“, преминава границите на приемливото слово, за да отстоява расистки и националистически позиции, и се стреми да подкопае конституционните гаранции за неприкосновеността на човешкото достойнство.

Основните елементи в мисленето на Новата десница включват строги бариери пред нелегалната имиграция, намалена легална имиграция и враждебност към ЕС – не до степен на излизане като британците, но с решимост да се спре по-нататъшната интеграция и да се свие тази, която вече се е случила.

Други елементи са упованието в семейството като основа на морала, общностите и нацията; усилията за повишаване на раждаемостта, която сега е доста под нивото на заместване в Европа; и възприемане на движението за събуждане, културата на отрицание и ретроспективните обвинения срещу империализма като опасност за демократичните ценности.

Много партии силно прегръщат християнството, въпреки че се опасяват, че то ще изчезне до няколко десетилетия. Мелони подчертава своя католицизъм и привързаността си към покойния доктринално консервативен папа Бенедикт XVI.

Партиите от Новата десница често се представят като неофашистки или постфашистки. Някои като „Шведски демократи“ и „Италиански братя“ наистина имат корени в този свят. И все пак те се ребрандират като национални консерватори, прочистени от крайнодесни възгледи, расизъм и антисемитизъм. Те търсят широка привлекателност, с акцент върху работническата и долната средна класа, техните основни избиратели.

Електорите от тези класи, особено мъжете, все повече се смятат за по-добре представени политически от Новата десница, отколкото от Старата левица.

След Италия и Швеция има вероятност още такива партии да постигнат изборен напредък в Европа. За всички тях предизвикателството ще бъде да докажат, че могат да управляват компетентно и че остават демократи въпреки безпокойството на техните противници.