Неутралитетът на Глобалния юг не се дължи на Запада

Опитайте се да разберете мащаба на американската мощ през 1955 г. САЩ бяха създали Бретънуудските институции (оформили световната финансова архитектура след войната – бел. прев.) и НАТО. Те възродиха Япония и Западна Европа. Бяха лидер в масовата култура (Холивуд, Елвис Пресли) и висшето изкуство (абстрактен експресионизъм, писателят нобелист Сол Белоу). Имаха чудовищен дял от световния БВП. Разполагаха с далновидни лидери като Дуайт Айзенхауер (американски президент по това време – бел. прев.).

Но това не можеше да спре половината хора по света да вървят по свой път. Докато Студената война около тях се вледеняваше, необвързаните страни се срещнаха през нея година в Бандунг, Индонезия. Ако Западът, при своето най-голямо могъщество и най-добро ръководство, не успя да ги очарова, подтикне, убеди или принуди да влязат в лагера му, кой би могъл да го вини, че не успява да го направи сега?

Доста хора го винят, както изглежда, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш. Западът губи „останалия свят“, пише в множество материали, особено по въпроса за Украйна. Тук изпъкват два проблема. Първо, за да загуби нещо, човек трябва някога да го е имал. Кога беше това? Второ, тези страни са самостоятелни. Това включва правото да грешат.

В основата тук е непреходното убеждение, че ако нещо в света не е наред, САЩ и техните съюзници трябва да са виновни. Това позволява на западните прогресисти да изпитат любимата си емоция: показната вина. Това отваря вратата за тяхната предпочитана и може би единствена идея: финансови трансфери, независимо дали под формата на помощи, инвестиции в инфраструктура или облекчаване на дългове. Тяхната самокритичност има привкус на смирение. Но нищо не може да бъде по-аристократично. Проблемът с вината е, че тя предполага, че човек има абсолютен контрол над нещата.

Въпреки че Западът се секуларизира, една библейска идея продължава да живее: че в страданието има добродетел. Да бъдеш онеправдан означава да си прав. Тази идея се нуждае от опровергаване по всеки пункт. Това, че една нация е бедна, не прави мирогледа ѝ правилен. Това, че са се отнасяли с нея брутално в миналото, не валидира преценката ѝ по друг въпрос един човешки живот по-късно.

Възможно е „Глобалният юг“ (не всички от нас, родените там, пише авторът, приемат сериозно неологизма) просто да греши по отношение на Украйна. От морална гледна точка, защото войната е пример за имперско завоевание, на което бившите колонии твърдят, че се противопоставят. От стратегическа, защото няма какво да спечелят от ухажването на Русия като алтернативен покровител на САЩ. (Ако Вашингтон не се интересува от мнението на другите, какво да кажат за Москва.) Но преди всичко от гледна точка на независимостта. Неутралните относно Украйна не бяха направени такива от Америка, но тя също така не може и да ги приласкае.

Между другото, не е нужно да се съгласявате, че Глобалният юг греши. Въпросът е какво се очаква да направи Западът? Това са независими държави. Сред тях е най-многолюдната държава на Земята (Индия), ресурсни суперсили (тези от Персийския залив) и може би най-силната армия в южното полукълбо (Бразилия). Бедни в ерата на Бандунг, много от тях сега са със средни доходи. Западът, междувременно, е с намаляващ дял в световния БВП.

В голяма част от земното кълбо Западът е обвиняван в лицемерие. Нека разгледаме това неясно оплакване по-конкретно. Русия може да предложи на държавите място в своята икономическа и военна орбита без морални изисквания. Тя не иска от тях да правят вътрешни либерални реформи например. Дали липсата на такива условия е нещо, което критиците на Запада смятат, че той трябва да следва? Ако е така, това не е срамна идея. (Студената война не беше спечелена от моралисти.) Но би било хубаво, ако някой я назове. В момента има много криене зад уклончиви фрази за необходимостта от „ангажиране“.

Западът наистина се ангажира - като донор на помощи, като приемник на имигранти, като гарант за сигурност - още от 1945 г. насам. Ако това не успя да предизвика подкрепа за неговото виждане за Украйна, то е заради много фактори. Единият е искреното негодувание от колониалното минало на Запада. Друг е хладната (и също легитимна) пресметливост: силните Русия и Китай позволяват на бедните страни да сключат по-изгодна сделка със САЩ. Трети фактор е объркаността относно далечни събития. „Ако едната страна не иска да се бие, няма как да има война“, казва бразилският президент Лула за конфликта в Украйна, в израз, за който сигурно вярва, че е прозрение. Страхувам се, че останалото е лицемерие, пише Гънейш; често от елитите в глобалния юг, чието недоверие към Запада не се отнася за недвижимите имоти в Лондон, луксозните магазини на дребно в Париж и американските университети.

По тази стена на непримиримост Западът трябва да продължи да удря. Но трябва също така да приеме, че други страни могат, по собствено желание и не като да липсва убеждаване, да грешат. Необвързаността през Студената война в крайна сметка не се оказа толкова мъдър залог. Тя накара много правителства да възприемат квази-социалистически политики, които им отнеха десетилетия, за да бъдат отменени. Що се отнася до солидарността, няколко страни, участващи в Бандунг, по-късно воюваха помежду си. Колко виновно от страна на Запада да позволи това да се случи.