Монетарната, индустриалната и фискалната политики в САЩ следват напълно различни логики

Икономическата политика в САЩ, най-важната икономика в света, е като калейдоскоп, пише за Financial Times британският историк Адам Тууз.

В началото на годината светът беше фиксиран върху Федералния резерв, лихвените проценти и банките. Разклатете калейдоскопа и няколко седмици по-късно ще видите как съветникът по националната сигурност Джейк Съливан обявява новия Вашингтонски консенсус около активната индустриална политика, а министърът на финансите Джанет Йелън очертава икономически път за избягване на война с Китай.

Няколко седмици след това има ново разклащане на калейдоскопа. Светът затаява дъх относно тавана на дълга и гласуването на леви и десни политици, които решават дали САЩ ще плащат сметките си.

Нидерландският икономист Ян Тинберген (Нобелов лауреат за 1969 г.), в разцвета на технократичния оптимизъм от средата на 20-ти век, изложи правилото, че се нуждаем от отделен и независим инструмент за всяка отделна цел на политиката. Това предполага всеобхватна интелигентност, която определя политики за съответните цели.

В момента в САЩ няма такава всеобхватна интелигентност. Монетарната, индустриалната и фискалната политики не само са отдадени на различни цели, но следват напълно различни логики. Фед преследва технократска фина настройка. Индустриалната политика е стратегическа, а фискалната пък - идеологическа.

Тук няма нищо от единната технократска интелигентност на Тинберген. Нито пък човек трябва да придава достойнство на тази бъркотия, като се позовава на мъдростта на бащите на американската нация от 18-ти век и принципа на разделението на властите. Калейдоскопът се ръководи от изкривената логика на едно дълбоко разделено общество и поляризирана политическа класа.

Ако искате успокоение, може да кажете, че тази непоследователност в политиката на САЩ не е нова и че Америка някак си е изплувала, а с нея и светът. Но рисковете от бедствие са реални, както и рисковете от по-тривиални грешни изчисления.

Въпреки че неизпълнението на задълженията (дефолт) по американските ДЦК беше избегнато, след като Сенатът одобри сделка между Белия дом и републиканците в Конгреса, фискалната и монетарната политика в САЩ сега твърдо сочат към рецесия. Въпреки че индустриалната политика носи ползи за някои, като цяло новият протекционизъм на Вашингтон не намалява разходите, а ги повишава, поне в краткосрочен план. Не е чудно, че професионалните прогностици продължават да очакват рецесия по-късно през 2023 г.

Ако това бъде избегнато, по-фундаменталният въпрос е дали подобен непоследователен политически процес може евентуално да произведе отговори на нарастващата планина от дългосрочни проблеми, породени от ерата на поликризата.

Много американци просто ще вдигнат рамене и ще кажат нека политиците създадат достатъчно стабилна политика, за да издържи на ударите на партизанщината. За останалото нека разчитаме на иновациите, технологиите и предприемачеството, за да доставят благата. За хората с добро положение в американското общество това може да работи, но е много ограничена визия.

Ако частното предприемачество беше самодостатъчно, то можеше да е обещаващо. Но е мит, че частните иновации живеят от собствените си ресурси. Всъщност то зависи от обществени блага, като например финансирани от правителството изследователски университети от световна класа, а те изпитват недостиг на пари и са под заплаха.

Ако американското общество действително се състои от стабилни, добре снаряжени индивиди и семейства, тогава социалният модел на Дарвин може да не е рецепта за драматично неравенство и дисфункция. Но всъщност голяма част от американското общество е изключително зле подготвено за съвременния свят и спешно се нуждае от помощ. Американците и най-вече американските деца плащат цената за закоравялата дисфункция на Конгреса. Това, което се съкращава, са програмите, които не само помагат на нуждаещите се, но помагат да се осигури колективното процъфтяване. Срамните данни за детската смъртност и очакваната продължителност на живота са показателни

Ако САЩ бяха изолирана малка държава, чиито финанси не са от голям интерес, останалият свят нямаше да се тревожи за фискалното управление на ръба от страна на нейните политици. Но не е така; Америка е котвата на световната икономика. И най-малкият трус на Уолстрийт отеква по целия свят.

Ако САЩ бяха пост-националистическа държава без военен отпечатък, можеше да разглеждаме вътрешната им динамика като национална странност. Но не е така. Те са най-голямата военна суперсила, която светът някога е виждал.

Така че крещящите провали при банковата регулация, ширещата се войнственост, самодостатъчността в икономическата политика, липсата на обществена солидарност, безотговорната партизанщина и противоречащата на реалността идеология, която превръща президента Джо Байдън в социалист, трябва да се вземат на сериозно.

Екипът около Байдън без съмнение дава всичко от себе си. Те смятат, че могат да се изправят пред вътрешните и глобалните предизвикателства на Америка с умна комбинация от индустриални политики.

Това може да е най-добрият наличен вариант. Но заради контекста си струва да си припомним, че първоначалният Вашингтонски консенсус от 90-те и 2000-те години всъщност имаше солидна основа в рамките на американската политическа класа. В светлината на днешните условия идеята за „нов Вашингтонски консенсус“, лансирана от Съливан неотдавна, си е чиста халюцинация.