Ще постигне ли Г-7 единство срещу китайската икономическа агресия?

Беше необходима брутална инвазия спрямо съсед от войнствена държава с ядрено оръжие и геополитическа борба между суперсили, за да намери Г-7 (групата на седемте най-развити икономики с дял от 40% в световния БВП – бел. прев.) цел в живота си – но в крайна сметка тя го постигна, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

Клубът на богатите демокрации, който ще проведе срещата на лидерите си през уикенда в Хирошима (Япония), прилича на седем държави в търсене на обща роля още откакто глобалната финансова криза издигна по-широката Г-20 (включваща най-големите икономики в света – бел. прев.) до водеща позиция в икономическото управление.

Ако войната в Украйна и конфликтът между САЩ и Китай означават, че световната икономика сега изцяло се върти около геополитика, времето на Г-7 със сигурност е дошло. Агресията на Владимир Путин накара групата да се обедини с други богати демокрации, включително останалата част от ЕС, Австралия и т.н., и да се нарекат „съмишленици“.

Но постиженията им досега са по-скоро ефектни, отколкото решаващи. Вярно, те си сътрудничиха за налагането на търговски и финансови санкции на Москва. Но с толкова големи икономики като Индия и Китай извън кръга, контрабандата на петрол и зърно и други заобикаляния пробиха дупки в кордона.

А и съмишлениците са както обект на агресия, така и самите те упражняващи я: те все още не са намерили начин колективно да възпират други страни - особено Китай - от използването на икономически натиск в опит да принудят отделни правителства да правят политически отстъпки. Много преди китайско-американската враждебност да ескалира по време на президентствата на Доналд Тръмп и Си Дзинпин, Япония беше болезнено наясно с тормозещите практики на Пекин. През 2010 г. нейните производители на електроника внезапно установиха, че доставките им на редки земни минерали от Китай са прекъснати: това се случи по време на един от периодичните изблици на напрежение между Япония и Китай относно контрола върху необитаемите острови Сенкаку в Източнокитайско море.

Съответно Токио предложи идеята за създаване на общ подход на Г-7 за борба с икономическата агресия. Други страни, засегнати от китайския тормоз, също ще бъдат на срещата, включително Австралия, наскоро подложена на търговски блокади, след като призова за разследване на произхода на Covid-19, и Южна Корея, която беше изправена пред китайски бойкот, след като разположи американски ракетни системи на своя територия през 2016 г.

Въпросната идея беше разширена през март чрез характерна свадлива намеса от Рам Именюъл, американския посланик в Токио и бивш началник на кабинета на президента Барак Обама, човек, който можеше да предизвика дипломатически инцидент в празна стая. Идеята също така беше спомената в общи линии в комюникето на външните министри на Г-7 от миналия месец.

Наистина впечатляващ резултат би бил механизмът „Седемте мускетари“ за автоматична взаимопомощ – един за всички, всички за един – подобно на „икономическото НАТО“, предложено от Лиз Тръс, за кратко министър-председателка на Обединеното кралство миналата година. Принципът е интересен, но такъв конкретен резултат е много далеч. Той ще изисква степен на политическо съгласие и тактическо споразумение, която все още не съществува. Не всички държави съмишленички са на едно мнение.

Високопоставен японски служител отбелязва например, че инстинктите на Токио все още са многостранни. Японският отговор на инцидента с редките земни елементи от Китай беше да се присъедини към САЩ в завеждането на дело пред Световната търговска организация (СТО); предпочитаната от Токио кампания срещу агресията би била широка коалиция, включваща възможно най-много развиващи се страни и действаща чрез многостранни процеси.

Но през десетилетието, откакто САЩ заведоха делото срещу Китай, настроенията във Вашингтон се обърнаха рязко срещу многостранния подход. Именюъл твърдеше, че уреждането на спорове в СТО е толкова бавно и бюрократично, че „по-скоро подкопава, отколкото укрепва системата, основана на правила“. Ето защо, заключи той, „е ясно, че ефективният отговор на агресията на Китай трябва да бъде колективен и ръководен от Съединените щати“.

Подобно отношение предизвиква рязко поемане на дъх в Европа, както и в Япония, където правителствата се притесняват автоматично да следват геополитическите приключения на Вашингтон.

Всъщност, европейските правителства дори не непременно се доверяват на собствените институции на ЕС, за да претеглят в достатъчна степен търговския разум спрямо моралните принципи, когато става въпрос за адресиране на проблема с Китай. Собственият нов „инструмент за борба с агресията“ на ЕС, който му дава широка свобода на действие за налагане на ответни мерки в търговията и инвестициите, предоставя на държавите членки, а не на ЕК, крайната власт върху неговото използване.

Японският служител казва, че няма планове за създаване на единен инструмент за борба с агресията на Г-7 или дори Япония да създаде едностранен инструмент. „Г-7 може да изрази общи позиции срещу подобни практики“, казва той. „Но е трудно да се измисли всеобхватен механизъм.“

В крайна сметка може да има повече съгласие около политиките, предназначени да смекчат агресията, вместо да ѝ отвърнат. За Г-7 ще бъде по-малко спорно да предложи експортни кредитни линии и отваряне на нови пазари, за да компенсира, да речем, австралийските компании за загубата на техните китайски клиенти, отколкото да се договорят контрасанкции върху китайския износ.

Но дори това да се случи, то няма да задоволи САЩ или да спре Вашингтон да предприеме едностранни действия срещу Китай. САЩ искат отряд за бързо реагиране, а не група за подкрепа на жертвите. Лесно е да се отстоява принципът държавите да се обединяват, за да се противопоставят на икономическата агресия. Ще бъде доста по-трудно обаче да се постигне политически консенсус относно това как да се направи.