Твърде многото власт в твърде малко ръце е глобален проблем

Наскоро цитирах речта на американския съветник по националната сигурност Джейк Съливан, в която той попита: „Как търговията се вписва в нашата международна икономическа политика и какви проблеми се стреми да разреши?“ Както излагам тук, трябва да започнем с търсенето на решение на проблема с концентрацията и конкуренцията, пише глобалната бизнес колумнистка на Financial Times Рана Форухар.

Като оставим настрана въпроса дали Пекин ще нахлуе в Тайван (огромен въпрос, разбира се, но проследете логиката ми), много от настоящите опасения на САЩ и Европа относно Китай са във връзка с начина, по който държавната система на комунистическата страна насърчава икономическата концентрация, и фактът, че тази концентрация след това се разгръща по меркантилистки начини.

Китай от години успява да наводни световните пазари с всичко - от евтина стомана, през лични медицински предпазни средства, до стоки от по-висок клас, благодарение на способността си изкуствено да потиска заплатите, както и да пренебрегва опасенията за околната среда и (твърде често) правилата на Световната търговска организация (СТО). Благодарение на уникалните си икономии от мащаба Китай е на път да стане най-големият износител на електромобили в света, което неизбежно ще доведе до вълна от нови търговски спорове.

Китай също така има монополна власт в много важни вериги за доставки, включително фармацевтични компоненти и редки земни минерали. Според преглед на Комисията за икономика и сигурност на САЩ и Китай от 2022 г., 41,6 процента от вноса на пеницилин в САЩ идва от Китай, който държи също 76 процента от световния капацитет за производство на батерийни клетки, 73,6 процента от постоянните магнити (критичен компонент за електрическите превозни средства), а в периода 2017-2020 г. е доставял 78 процента от вноса на редки земни съединения в САЩ. Америка разполага със собствени доставки на определени минерали, но благодарение на китайските субсидии някои щатски предприятия прекратиха производство.

Този вид монополна власт представлява заплаха както за сигурността, така и за конкурентоспособността. Китай направи многобройни ясни изявления, че иска да запази някои важни глобални вериги за доставки, като същевременно намали зависимостта си от чужди държави в други. Никоя страна не иска да се притеснява от спиране на ключови лекарства или суровини.

Нека бъдем ясни – Пекин не „открадна“ производства, инвестиции и работни места от другаде. Вместо това китайските власти просто раздаваха субсидии в продължение на десетилетия, предлагаха земя с отстъпка и даваха големи данъчни облекчения на производителите, за да привлекат инвестиции в Китай. Западните компании естествено се втурнаха там, като се има предвид, че акционерният капитализъм изисква бизнес лидерите да се стремят към най-високата цена за акциите и най-ниските потребителски разходи (и най-важното, не отчита произтичащите от това отрицателни външни ефекти за труда, климата или сигурността).

Но монополната власт в никакъв случай не е само проблем на Китай - или пък единствено международен. Дерегулацията и по-слабото прилагане на антитръстовите закони в САЩ от 80-те години на миналия век насам доведоха до изключителна корпоративна концентрация. Walmart продава повече от половината от всички хранителни стоки в някои райони на страната, Amazon доминира електронната търговия, шепа компании контролират доставките на храни, една железопътна група (BNSF) доставя 47 процента от цялото зърно.

Съществуващите гиганти стават все по-големи и по-могъщи. JPMorgan придоби още една фалирала банка. Инфлацията при храните се ускорява, като застрахователят Allianz изчислява, че около 10 процента от скока ѝ в Европа отразява търсенето на по-високи печалби. Това става възможно благодарение на факта, че ключови части от веригата за доставка на храни са доминирани от шепа играчи.

Китайският меркантилизъм, изнудваческото вдигане на цените от европейските и американските корпорации, щатските технологични гиганти и твърде големите, за да фалират, банки в Америка са различни части на един проблем – прекалено голяма концентрация на власт на едно място. Това води до крехкост на пазара, по-малко иновации (които обикновено идват от по-малките компании и повечето конкуренция), опасения за сигурността и защитно поведение от страна на държавите, които се притесняват, че могат да бъдат отрязани от важни доставки.

Китай, разбира се, е обект на забрани за износ към него от САЩ и е разбираемо разтревожен от това. Въпреки че е легитимно за всяка държава да ограничи износа на технологии, които биха могли да бъдат използвани за отбранителни цели от противник, също така е вярно, че възпирането на технологии с двойна употреба е трудна работа. Пълното икономическо отделяне на Запада от Китай не е това, което се търси. И така, как да се разреши проблемът?

Започвам да си мисля, че трябва да въведем нов пазарен принцип, който Бари Лин, ръководител на Института за отворени пазари, антимонополен аналитичен център във Вашингтон, нарича „правило на едната четвърт“. В ключови области - от храни, през горива, до потребителска електроника, критични минерали, фармацевтични продукти и т.н. - нито една страна или отделна компания не трябва да съставлява повече от 25 процента от пазара. Нещо повече, държавите трябва да прилагат това правило както на местно, така и на глобално ниво.

Това би бил начин страните да подкрепят свободната търговия, като същевременно изградят устойчиви и достатъчни вериги за доставки. Това би смекчило пагубната глобална надпревара, при която евтиният капитал вечно тече към местата с най-евтина работна ръка и най-ниски екологични стандарти. Това, разбира се, ще изисква цялостно обновяване на СТО. Но това не би било лошо нещо, тъй като много държави смятат, че тя така или иначе не функционира.

Това не е идеалното решение. Но е начин фокусът да започне да се измества от търговските, студените и класовите войни към главния виновник за всички тези неща - твърде многото власт в твърде малко ръце.