Отношенията между Запада и Китай - „управлявана стратегическа конкуренция“?

Отношенията между САЩ и Китай вероятно ще определят съдбата на човечеството през 21 век. Те ще определят дали ще има мир, просперитет и защита на планетарната околна среда, или обратното. Ако е второто, бъдещите историци (ако изобщо има такива) със сигурност ще се учудват на неспособността на човешкия вид да се предпази от собствената си глупост. И все пак днес, за щастие, все още можем да действаме, за да предотвратим бедствие. Това е вярно в много области. Сред тях е икономиката. Как тогава да се управляват най-добре икономическите отношения във все по-трудното бъдеще, пред което сме изправени?

Джанет Йелън, министър на финансите на САЩ, и Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, наскоро направиха задълбочени изявления по тази тема. Но очертават ли те работещо бъдеще? Уви, съмнявам се, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Йелън излага план за това, което тя нарича „конструктивен ангажимент“. Той има три елемента: първо, „защита на нашите интереси в областта на национална сигурност и тези на нашите съюзници и партньори, и… защита на човешките права”; второ, „търсене на здрави икономически отношения“, основани на „честна“ конкуренция; и, трето, „търсене на сътрудничество по неотложните глобални предизвикателства на нашето време“. В своето обсъждане на първия елемент тя изтъква, че „действията на САЩ в областта на национална сигурност не са предназначени да спечелим конкурентно икономическо предимство или да задушим икономическата и технологична модернизация на Китай“. Но трудността е, че това изобщо не изглежда така в Китай, както научих по време на кратък неотдавнашен престой в Пекин, посочва Уулф.

Дискусията на Йелън за ключовия елемент на сигурността разкрива колко проблематичен би бил той. Тя подчертава, например, загрижеността на САЩ относно „безграничното“ партньорство и подкрепа на Китай за Русия и предупреждава Пекин да не предоставя съществена подкрепа или помощ за избягване на санкциите срещу Москва. Тя подчертава също така притесненията на САЩ относно правата на човека, включително тези, които китайците смятат за чисто вътрешен въпрос.

Независимо от подобни опасения, тя заявява, че „ние не се стремим да отделим нашата икономика от китайската“. Напротив, „разрастващ се Китай, който играе по правилата, може да бъде от полза за САЩ“. В крайна сметка, напомня ни тя, САЩ търгуват повече с Китай, отколкото с която и да е друга страна, с изключение на Канада и Мексико. Въпреки това, добавя тя, САЩ възразяват срещу многото „нечестни“ търговски практики на Китай и ще продължат да „предприемат координирани действия с нашите съюзници и партньори в отговор“. Действия във връзка с веригите за доставки, включително „френдшоринг“ (разполагането им в приятелски страни – бел. прев.), са един от резултатите.

Подходът на Фон дер Лайен е допълващ. Тя също заявява, че „отделянето очевидно не е работещо, желателно или дори практично за Европа“. И все пак Китай, твърди тя, „сега е обърнал страницата на ерата на реформите и отварянето, и се придвижва към нова такава на сигурност и контрол“. Нейният фокус, подобно на този на САЩ, е върху „намаляването на риска“ в отношенията. Един от начините е чрез премахване на уязвимостите и запазване на стратегическа автономия. Както в САЩ, това включва стратегически инвестиции в определени ключови сектори. Друг начин е чрез активно използване на инструменти за търговска защита. Следващ е чрез изобретяването на нови инструменти, за да се гарантира, че капиталът и знанията на европейските компании „не се използват за подобряване на военните и разузнавателните способности на онези, които са наши системни съперници“. Това може да включва контрол върху изходящите инвестиции. Последният начин е по-задълбочено сътрудничество с партньорите.

В скорошна, предимно песимистична книга, „Предотвратимата война“, Кевин Ръд, бивш министър-председател на Австралия, обосновава това, което той нарича „управлявана стратегическа конкуренция“ между САЩ и Китай на Си Дзинпин. Може да се каже, че Йелън и Фон дер Лайен изпълват със съдържание икономическите елементи на този подход.

Но това едва ли ще сработи. Едностранните усилия на едната страна да се почувства по-сигурна неизменно ще направят другата по-несигурна. Това очевидно е вярно в областта на сигурността, в тясната ѝ дефиниция. Ако едната страна има преднина в дадена фундаментална технология, другата ще бъде уязвима. Но е вярно и за икономиката. Отказът да се продават стратегически жизненоважни технологии и ресурси - или дори отказ от възможността това да се случи в някакъв бъдещ момент - ще накара другата страна да се почувства икономически несигурна. Всъщност в Пекин ми стана ясно, че информираните китайци смятат, че САЩ наистина имат за цел да спънат икономическия им възход, отбелязва авторът. Американският контрол върху износа на чипове може да цели засилване на сигурността на САЩ, но той също е спънка за китайската икономика. Двете не могат да бъдат разделени.

Този конфликт няма да става по-лесен за разрешаване. Измерени в съпоставими условия (според „паритета на покупателната способност“, ППС), икономиките на САЩ и техните съюзници остават с около 80 процента по-големи от тези на Китай и Русия, взети заедно. Китай все още е бедна страна: БВП на глава от населението му (по ППС) през 2022 г. е под 30 процента от този на САЩ. Да предположим, че той успее да достигне текущата относителна позиция на Южна Корея. Дори тогава неговата икономика ще бъде на половината от размера на тези на САЩ и ЕС, взети заедно. Ще се случи ли това? Вероятно не. Но предвид миналото представяне, то не може да се изключи. Във всеки случай Китай вече има мощна икономика, голяма роля в световната търговия и силна армия.

Ерата на стратегическа конфронтация, в която навлязохме, е плашеща. Това важи особено за онези от нас, които искат идеалите за индивидуална свобода и демокрация да процъфтяват, като същевременно си сътрудничат с Китай както в поддържането на мира и просперитета, така и в защитата на нашата планета. По някакъв начин трябва едновременно да си сътрудничим и да се конкурираме, като същевременно избягваме военни конфликти. Нашата отправна точка трябва да бъде постигането на възможно най-голяма прозрачност на нашите цели и планове. Научихме необходимостта от това след кубинската ядрена криза през 1962 г. Но ще имаме нужда от много повече от това и вероятно за по-дълго. Малко лидери в историята са носили по-тежко морално бреме от днешните.