Отричането на демографския проблем може да струва скъпо не само на Франция

Френската дума на месеца е „chienlit“ – термин на няколко века, означаващ ядосан, вбесен човек, който се използва, за да опише случващото се по улиците във Франция. Използвана по времето на студентските бунтове от 1968 г. по времето на Шарл дьо Гол, думата отново е на мода след десет дни на стачки, предизвикани от увеличаването на минималната пенсионна възраст от правителството на Еманюел Макрон на 64 г. от досегашните 62 г., пише Лионел Лорен в материал за Bloomberg.

Изразът е френски, както и скорошните снимки на запалени торби с несъбран боклук и сблъсъци със силите срещу безредици, но основният проблем се простира отвъд Франция. Намираме се в хватката на това, което Чарлз Гудхарт и Маной Прадан през 2020 г. нарекоха в книгата си „Голямото демографско обръщане“: краят на няколко десетилетия на смекчени икономически тенденции при инфлацията, лихвените проценти и неравенството. И докато отричането на климатичните промени става по-ограничено, отричането на демографските проблеми е във възход. Протестите във Франция. Снимка: Nathan Laine/Bloomberg

Числата се повтарят: европейският континент посивява, като следвоенният бейби бум започва да изчезва (бейби бумъри, или само бумъри, се нарича поколението на родените между 1946 г. и 1964 г. - бел. ред.). Делът на хората на възраст над 65 г. достига 21,1% в Европейския съюз миналата година, което е повишение от 18% преди десетилетие. В регион, където медианната възраст е 44 г., а нивата на раждаемост намаляват, възрастта за пенсиониране няма как да не бъде затъмнена от реалността. В скорошно проучване на Bloomberg за очакваната продължителност на живота европейските държави доминираха водещите 20 позиции начело с Франция и Люксембург, където средният човек има 18 пенсионни години в добро здраве.

Това звучи като щастливата развръзка от това, че живеем по-дълго, но с това идва и неминуем социален конфликт. Тежестта от финансирането на пенсионните системи се пренася към бъдещите поколения, почти като цената на климатичните промени. Изследване от 2020 г. установява, че средният дефицит на пенсионна система в Европа е в размер на около 2,5% от брутния вътрешен продукт и ще расте до 4% през следващите десетилетия. Във френската система ще има само 1,2 работещи хора за всеки пенсионер до 2070 г. Днешните гимназисти, които палят боклук в протест срещу Макрон, на практика защитават статукво, което е несправедливо за тях в частност. Правителствата пък рядко са склонни да наказват пенсионерите, тъй като те са тези, които е най-вероятно да гласуват.

Неравенството и инфлацията също се очаква да се влошат в резултат на това, посочват Гудхарт и Прадан. Увеличаването на броя на възрастните означава, че повече потребители ще засилят инфлационния натиск, като ще има и подобряване на способностите за договаряне на намаляващата работна сила, търсеща по-добро заплащане. Неравенството в доходите и благосъстоянието се влошава в много икономики – неравенството в Германия нараства, а във Франция пенсионерите имаха по-висок стандарт на живот от работещите с идването на пандемията. В същото време увеличаването на лихвените проценти от централните банки предизвиква негативна реакция от държавите.

Реакцията на всичко това граничи с отрицанието, или поне с късогледството. Според стачкуващите синдикати и политическите опоненти на Макрон по-голямото преразпределение на средства е достатъчно – в една от страните с най-високи данъци в богатия свят – което води до озадачени реакции в Испания, където синдикатите са възприели по-открит подход към преговорите с организациите на работодателите.

Пенсионните реформи винаги са непопулярни, но дори и дясноцентристите във Франция, които би трябвало да са естествен съюзник на реформите на Макрон, не могат да се решат дали да ги подкрепят. Групата на висшите мениджъри е безполезна в този случай, казва мениджър на водеща парижка банка, тъй като те рядко изказват мнение, което може да се окаже непопулярно. Жофроа Ру дьо Безийо, председател на бизнес лобито Medef, в понеделник нарече пенсионните реформи необходими, но разкритикува мерките на държавата за насърчаване наемането на по-възрастни служители.

Макрон обаче има и други планирани демографски политики, включително имиграционна реформа, която цели да увеличи силата на труда. Но прогнозите за способността му да прокарва бъдещи реформи изглежда мрачна. Блокирането на Лувъра и подпалването на кметството в Бордо не показват разбиране на нуждата да се пести повече за пенсия. За разлика от „Голямата смрад“ през 50-те години на 19 в. в Лондон, която дойде с възможността за подобряване на канализационните системи, след като населението на града се удвои, сега всичко изглежда като симптом на демографски и градски упадък.

И всичко това е музика за ушите на популисти като Марин льо Пен, която някога искаше пенсионна възраст от 60 г. Това трябва да е катализатор за усилията на Макрон да се опита да изчисти въпроса с пенсиите – нещо, което никой от предшествениците му не е правил – като дава повече тежест на нови организации, включително и на работодателски групи и работнически синдикати. Ако и това се окаже невъзможно, той трябва да помисли за това, което Дьо Гол направи през 1968 г.: да свика предсрочни парламентарни избори и евентуално да помисли за собственото си пенсиониране. Спирането на разгневените „chienlit“ и връщането към реформистките политики си струва риска.