Правителствените спасявания правят капитализма по-малко динамичен

С разпространението на банкoвите паники стана ясно, че всеки, който поставя под въпрос правителственото спасяване на онези кредитори, които са в трудна ситуация, ще бъде заклеймен като съвременен ликвидационист, подобно на онези, които съветваха Хърбърт Хувър (американски президент в периода 1929-1933 г. – бел. прев.) да остави финансовите институции да фалират след краха от 1929 г., пише за Financial Times Ручир Шарма, председател на Rockefeller International.

Етикетът „ликвидационист“ сега съперничи на „фашист“ като най-неточно използваната обида в политиката. Вярно е, че вече не е политически възможно правителствата да не организират спасителни операции за бизнеса, но това е огромен проблем, създаден от самите тях. Последните няколко десетилетия на лесни пари създадоха толкова големи пазари – почти пет пъти по-големи от световната икономика – и толкова преплетени, че фалитът дори на средно голяма банка рискува глобално заразяване.

Повече отколкото от ниските лихвени проценти, ерата на лесните пари беше оформена от все по-автоматичния държавен рефлекс за спасяване – за спасяване на икономиката от разочароващ растеж дори по време на възстановяване, за спасяване не само на банки и други компании, но и на домакинства, индустрии, финансови пазари и чуждестранни правителства по време на криза.

Последните банкови паники показват, че ерата на лесните пари не е приключила. Инфлацията се завръща, така че централните банки затягат монетарната политика, но спасителният рефлекс все още набира сила. Колкото по-силен става той, толкова по-малко динамичен е капитализмът. В рязък контраст с минималистичното състояние от епохата преди 1929 г., Америка сега лидира културата на спасяване, която продължава да расте към нови максималистични крайности.

Днешните проблеми бяха сравнени с банковите паники от 19 век, но спасяванията в онези дни са били рядкост. Традиционната враждебност на Америка към концентрираната власт я бе оставила с ограничено централно правителство и без централна банка. При липсата на финансова система доверието се поддържаше на лично, а не на институционално ниво. Преди гражданската война частните банки издаваха свои собствени валути и когато доверието се сриваше, вложителите бягаха.

Ако Федералният резерв на САЩ беше съществувал по това време, той нямаше да помогне много. Духът на тогавашните европейски централни банки беше да помагат на платежоспособните банки със солидно обезпечение - на практика те бяха по-твърди, защитавайки собствените си резерви и „изоставяйки своите кореспонденти в нужда“, както се казва в историята на Фед.

Сдържаното правителство беше ключова характеристика на индустриалната революция, белязана от болезнени спадове и стабилни възстановявания, довели до голяма производителност и силен ръст на доходите на глава от населението. През 60-те и 70-те години на миналия век съпротивата срещу държавните спасявания все още беше сериозна, независимо дали кандидатът беше голяма банка, мощна корпорация или градът Ню Йорк.

Въпреки че началото на 80-те се разглежда като повратен момент за по-широко отдръпване на правителството, всъщност тази епоха бе белязана от възхода на спасителната култура, когато Continental Illinois става първата американска банка, смятана за твърде голяма, за да фалира. В ход, който тогава беше радикален, а сега рефлексивен, Федералната корпорация за гарантиране на депозитите (FDIC) осигури неограничена защита на вложителите от банката - точно както направи сега за вложителите в SVB.

Скорошните банкови паники бяха сравнени с кризата със спестовните банки (отпускащи жилищни ипотеки – бел. прев.) от 80-те. Предизвикана отчасти от регулиране, което направи невъзможно спестовните банки да се конкурират в среда на нарастващи лихвени проценти, кризата беше разрешена от регулаторите, които ликвидираха повече от 700 от тези банки на цена за данъкоплатците от около 130 млрд. долара. Първото превантивно спасяване дойде в края на 90-те, когато Фед координира подкрепата за хедж фонд, дълбоко обвързан с външните пазари, за да избегне заплахата от системна финансова криза.

Онези спасителни мерки бледнеят пред тези от 2008 и 2020 г., когато Фед и Министерството на финансите счупиха всякакви рекорди в създаването или отпускането на трилиони долари под формата на заеми и спасителни програми за хиляди компании във финансовата и други индустрии у дома и в чужбина. При всяка криза спасителните дейности сваляха корпоративните дефолти до нива, които бяха неочаквано ниски в сравнение с минали модели. Те правят същото сега, дори когато лихвите се покачват и банковите паники започват.

Рисковете не са просто морални или спекулативни, както мнозина настояват - те са практически и съществуват. Спасяванията доведоха до неправилно разпределение на капитала в голя мащаб и до ръст на фирмите-зомбита, които значително допринасят за отслабването на бизнес динамиката и производителността. В САЩ растежът на общата факторна производителност се понижи до едва 0,5 процента след 2008 г., което е спад спрямо около 2 процента между 1870 г. и началото на 70-те години на миналия век.

Вместо да даде нова енергия на икономиката, максималистичната спасителна култура раздува и по този начин дестабилизира световната финансова система. С нарастването на крехкостта всяко ново спасяване затвърждава аргумента за следващото.

Никой, който мисли за това повече от минута, не може да изпита носталгия по болезнения, но продуктивен хаос от ерата преди 1929 г. Но твърде малко властимащи осъзнават, че сме в противоположната крайност; постоянните спасявания подкопават капитализма. Правителствената намеса облекчава болката от кризите, но с течение на времето намалява производителността, икономическия растеж и жизнения стандарт.