Войната в Ирак не промени западните общества

Броят на американските войници във Виетнам достига своя връх през 1969 г. Двадесет години по-късно излиза филмът „Роден на четвърти юли“, който драматизира осакатяването и политическото пробуждане на един войник. Дори след „Взвод“, „Ловецът на елени“, “Пълно бойно снаряжение“ и „Апокалипсис сега“, дори след протестните песни на Едуин Стар и други, творците не бяха приключили с темата.

Сега помислете за войната в Ирак, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш. Двадесет години след нея културният ѝ отпечатък се състои от… какво? „Войната е опиат“ (американски филм от 2008 г. – бел. прев.)? Или от подтеми в някои сносни романи?

Да, жертвите на САЩ бяха много повече във Виетнам. Да, войната с мобилизирани белязва обществото по начин, по който тази с изцяло професионалисти и доброволци не може. Но Ирак категорично беше най-противоречивата война, водена от западна държава през последния половин век. Тя настрои гражданин срещу гражданин във Великобритания и Германия толкова, колкото и в САЩ (нито една европейска нация не участва във Виетнам). Онези, които са я преживели, може би са допускали, че тя ще бележи културата ни за едно поколение напред: че про- и антивоенните настроения ще станат изразители на по-широкия човешки светоглед, дори на вкусовете на човек, както е сега с про- и антиевропейските настроения в Обединеното кралство. Вместо това сега често е изпитание да убедиш младите каква сага е била тази война.

И това според мен това прави тази 20-та годишнина толкова мрачна. Поне в западния свят войната в Ирак не остави много следи.

Тя не разтърси политиката. Някои лидери паднаха от власт (Хосе Мария Аснар в Испания). Други бяха преизбрани дълго след като окупацията на Ирак се провали (Джордж Буш - младши и Тони Блеър). Но нямаше системна промяна. Начинът, по който един политик действаше по време на войната, скоро избледня като тест за неговите патриотизъм, преценка или нещо друго. Настоящият президент на САЩ гласува за нея. Така направи и всеки министър-председател на Обединеното кралство от 2003 г. насам, като изключим последните двама, които не бяха депутати по това време. Ако тези лидери бяха гласували по друг начин, това нямаше да спре възхода им.

В периферията, обещанието на Доналд Тръмп да сложи край на „вечните войни“ може да му е помогнало през 2016 г. Но е безпочвено да се приписва популизмът от последно време на известно разочарование от елитите след Ирак. Популистите се справят добре във Франция, която остана извън войната. Чаеното парти (фискално консервативно движение в рамките на Републиканската партия, започнало през 2009 г. – бел. прев.) ненавиждаше Барак Обама, който беше против нея. Ако нещо опетни доброто име на управляващата класа, това беше финансовият срив през 2008 г.

Донесе ли войната в Ирак поне трайна промяна във външната политика? Трудно е да се забележи такава. Нямаше иракска версия на виетнамския синдром: нямаше последващо нежелание да се използва или заплашва с твърда сила. През 2011 г. западът вече беше ангажиран с Либия. Франция прекара девет години в Сахел (африканска област между Сахара и по-плодородния регион на юг – бел. прев.) Да, сега е по-трудно да си представим разгръщане на големи войски. Но такава идея не е табу в обществото. Джо Байдън постоянно говори, че Америка ще брани Тайван, който не признава за държава и не е официално задължена да го защитава.

Възможно е, предполагам, да се съчини аргумент, че агониите на Америка в Ирак са я объркали и обезкуражили до степен да не реагира адекватно на действията на Русия в Грузия, Крим и Сирия, което е насърчило Кремъл и е довело до настоящата война в Украйна. Но това са смели предположения във верига от причинно-следствени връзки, простираща се две десетилетия.

Дори в тясната област на военната доктрина промяната, причинена от опита в Ирак (и този в Афганистан), се оказа мимолетна. Кой сега, когато Украйна се бори за съществуването си, а САЩ и Китай се въоражават, смята, че конвенционалните междудържавни войни са отминали? Кой ще излезе с авторска публикация за това, че войните сега са „асиметрични“?

Тук има интелектуален урок за невъзможността да се прозре значението на дадено събитие, докато то трае. Избухването на Covid-19 се смяташе, че ще промени градовете, въздушния транспорт, дори личните навици. Сега имам нужда да ми се напомня, че пандемията изобщо се е случила. Войната в Ирак, друг въпрос на живот и смърт, не е толкова забравима, дори само защото беше избор. Но ако класираме отделните събития от века досега според ефекта им върху Запада, тя е много под катастрофа. Под издигането на Си Дзинпин. И макар че още не можем да знаем, под войната в Украйна.

За самия Ирак последствията от войната не са спрели да се проявяват. За по-широкия регион вторичните ефекти включват възхода на Ислямска държава и по-силната позиция на Иран. Но в страните, които номинално я започнаха, тя остави по-бледа следа – политически и културно - отколкото можеше да се предположи по нейно време. Тя е събитие, което сега изглежда едновременно дълбоко и ефимерно. За напомняне, че изобщо се е случила, ни служат именно тези кръгли годишнини, както и гробовете, разбира се.