Ролята на ЕС в новия свят: съюзник, мост или сила?

„Правото на нациите ще се основава на федерация на свободните държави“. Така великият немски философ Имануел Кант полага основите на своя план за „вечен мир“. Никоя част от света не е възприела неговия идеализъм по-пълно от Европа след Втората световна война. Но мъртва ли е тази велика мечта сега, се пита главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Британският дипломат Робърт Купър заяви брилянтно, че можем да разделим света на „предмодерен“, под което той има предвид частите, където цари анархия; „модерен“ - светът на националните „държави“; и „постмодерен“ - усилията на Европа да създаде федерация от държави, както Кант призоваваше. Купър твърди, че „това, което приключи през 1989 г., не беше просто Студената война или дори, във формален смисъл, Втората световна война… Това, което приключи в Европа (но може би само в нея), бяха политическите системи от предходните три века: балансът на силите и имперският порив.“

Никой, който е запознат с историята на Европа, не бива ни най-малко да се учудва от желанието за различен начин на поведение и отношение на държавите една към друга. Наистина, човек трябва да не е много умен, за да не го разбере.

И все пак, как този идеалистичен ЕС се нагажда към новия свят, в който имперският порив е ужасяващо видим по неговите граници? Как съюзът се приспособява към един свят, който вече не се характеризира с нищо, което може да се нарече „международен ред, основан на правила“, а по-скоро е свят на икономически кризи, пандемии, деглобализация и конфликт между великите сили?

На теория поне „постмодерният“ ЕС може да оцелее в този нов свят, с неговите плашещи импулси към унищожение. Но мечтата след 1989 г. за много различен световен ред направи много по-лесно за ЕС да бъде проспериращият и мирен континент, какъвто искаше да бъде. САЩ се възползваха от „еднополюсния момент“, като разпростряха военното си влияние по света. Не това искаше Европа, както показа нейната реакция на войната в Ирак.

Някои от проблемите, пред които е изправен ЕС, произтичат от факта, че той е конфедерация от държави, а не една държава. Трудностите при управлението на различни икономики в паричен съюз са неизбежен резултат. Европейската централна банка играе на практика политическа роля в поддържането на икономиките заедно. Също така единният пазар не е интегриран по начина, по който е пазарът на САЩ. Липсата на динамика в информационните и комуникационните технологии трябва отчасти да се обясни с тази реалност: в крайна сметка само една европейска компания, ASML, производител на оборудване за направа на чипове, е сред 10-те водещи технологични фирми в света по пазарна капитализация.

Такива трудности вероятно само ще нарастват в тази по-националистическа и по-фрагментирана световна икономика. Отворените световни пазари, от които зависеше особено Германия, стават все по-малко такива. Това неминуемо ще струва скъпо. Освен това САЩ се движат към интервенционистка и протекционистка индустриална политика. За ЕС подобна промяна създава екзистенциални проблеми. Подобни усилия при него без съмнение ще бъдат повече национални, отколкото европейски. Това би застрашило единния пазар и би дало предимство на страните членки с най-много ресурси. Германия ще бъде най-добре позиционирана. В същото време по-високите разходи за енергия в Европа, отколкото в САЩ, са заплаха за собствената ѝ тежка индустрия.

Междувременно се появиха две големи заплахи за сигурността на ЕС. Едната е конфронтацията с Русия, която, както се опасяват мнозина, скоро може да бъде подкрепена военно от Китай. Това обаче е само един аспект от разделянето на света на съперничещи си блокове, с непредвидими дългосрочни последици за всички, но особено за ЕС, който иска преди всичко мир. Другата заплаха идва от глобалната среда. Въпреки че ЕС е водещ в политиката за климата, това е проблем, който той не може да реши сам, тъй като произвежда само 9 процента от глобалните емисии и не е отговорен за тяхното нарастване.

И така, как би могъл ЕС, освободен от вътрешните пречки, създавани доскоро от обсебеното от суверенитета си Обединено кралство, да реагира на глобална среда, толкова различна от тази, на която се надяваше преди около три десетилетия?

В глобален план ЕС трябва да реши дали желае да бъде съюзник, мост или сила. Докато САЩ остават либерална демокрация и са ангажирани със западния съюз, ЕС е длъжен да бъде по-близо до тях, отколкото до други велики сили. Следователно в този свят това го прави най-вероятно подчинен съюзник. Ролята на мост би била естествена за субект, отдаден на идеала за ред, управляван от правила. Въпросът обаче е как да бъдеш мост в един дълбоко разделен свят, в който ЕС е много по-близо до едната страна, отколкото до другата. Третата алтернатива е да се стреми да се превърне сам по себе си в сила от стария вид, с ресурси, насочени към външната политика и тази по сигурността, съизмерими с неговия мащаб. Но за да се случи това, ЕС ще се нуждае от много по-дълбок политически, а също и фискален съюз. Пречките пред това са многобройни, включително дълбокото взаимно недоверие.

Вътрешните реформи трябва да зависят в значителна степен от това каква роля иска да играе ЕС в този нов свят. Колкото по-активен и независим иска да бъде, толкова по-решаващо ще бъде да задълбочи своя федерализъм. Подобно задълбочаване без съмнение би било рисковано, тъй като ще събуди националистически реакции. Може също да е невъзможно за договаряне. Но известно задълбочаване може да е неизбежно, като се има предвид необходимостта от по-стабилна позиция в областта на сигурността и крехкостта, видима в различията в еврозоната.

Мечтата на Кант не се оказа годна за износ. Живеем в свят, характеризиращ се с безредие, национализъм и конфликт между големите сили. Това не е светът, за който ЕС мечтаеше. Но ако неговите лидери искат да запазят големия си експеримент с мирните отношения, те трябва да го укрепят за предстоящите бури.