Централните банки се нуждаят от малко повече въображение

Дори икономистите са способни на любов. А аз обичам целите за инфлацията, тъй като съм участвал в тяхното проектиране и прилагане в Обединеното кралство и в редица други страни повече от 30 години, пише за Financial Times Анди Халдейн, бивш главен икономист на Английската централна банка (АЦБ).

Но неотдавнашните събития хвърлиха дълга сянка върху инфлационното таргетиране, като инфлацията в повечето страни се повиши неколкократно над целите, приети от техните централни банки.

Опитът от последните две години носи два урока от две мини монетарни грешки. Първият е, че централните банки първоначално бяха твърде бавни в затягането на политиката, като погрешно диагностицираха едно голямо, трайно и широкообхватно покачване на цените като умерено, временно и специфично за енергийния сектор.

Вторият е, че след това централните банки се включиха в игра на догонване, както с инфлацията, така и с доверието в себе си. Това се случи точно когато търсенето беше в застой, влошавайки още ситуация с растежа. Това хвърли съмнение върху разумността и устойчивостта на затягането на паричната политика.

Това кара много централни банки да изпитват трудност със съобщаването на намеренията си. Трябва ли да се придържат към досегашната си монетарна политика (за да ограничат по-нататъшни вреди за икономиката) или да направят завой (за да ограничат бъдещия инфлационен натиск)? Тази несигурност доведе до волатилност на финансовите пазари и колебливост на инфлационните очаквания.

Това, което светът преживя, е изместване нагоре в нивото на цените. Това е резултат от изкривявания в световните вериги на доставки, брулени от геополитическите ветрове. Тъй като тези вериги за доставки станаха едновременно по-фрагментирани и по-крехки, цените се повишиха.

Този натиск е най-остър при предлагането на хора и техните умения. Това оказа силен натиск за повишаване на заплащането, както и на цените, което доведе до по-високи и по-устойчиви глобални цени. Високите и устойчиви темпове на базисната инфлация (без храните и енергията – бел. прев.) свидетелстват за това.

Това изместване нагоре на равновесното глобално ниво на цените е огледалният образ на златния век на глобализацията, настъпил след Втората световна война, когато веригите на доставки се удължиха и задълбочиха, допринасяйки инфлацията да е постоянно под целта в много страни, включително Япония, САЩ и еврозоната.

Тази златна ера приключи, защото отнема време веригите за доставки да се преконфигурират, особено за хората и техните умения. Получената рефлация изглежда ще се запази за период от години, а не тримесечия.

Големи и продължителни глобални шокове в предлагането от този тип поставят монетарните власти пред дилема. Толерират ли те инфлация над целта си - в съответствие с първоначалното си (без)действие? Или ще продължат да повишават лихвите, за да се противопоставят на високите и устойчиви цени - в унисон с последващата им (хипер)активност?

По пътя дотук централните банки прекалиха и в двете посоки – първо бяха твърде меки към инфлацията, а след много твърди към икономиката. Въпросът, гледайки напред, е как да се предотврати повторение на тези мини монетарни грешки в случай на постоянен възходящ натиск върху световните цени.

Една от възможностите за централните банки би била да се придържат към настоящите цели и да обясняват превишаването на инфлацията като поредица от неочаквани ценови изненади. Но тъй като по-нататъшните превишавания биха били всичко друго, но не и изненада, този подход рискува допълнително да подкопае вече изчерпаното доверие в централните банки.

Вторият вариант, обсъждан наскоро на тези страници, би бил да се измести трайно нагоре нивото на инфлационните цели, да речем до 3 процента, намалявайки мащаба на бъдещите разминавания. Но каквито и да са предимствата на по-високата инфлационна цел, това би било погрешна диагноза, тъй като проблемът е устойчиво по-високото ниво на световните цени, а не националните нива на инфлация.

Третият и предпочитан вариант би бил да се използва гъвкавостта, естествено вградена в инфлационното таргетиране. Това може да стане или чрез прозрачно удължаване на периода, през който инфлацията се връща към целта, да речем от 1-2 години на 3-4. Или, по-радикално, като се има предвид, че не можем да сме сигурни точно колко дълго ще продължат по-високите глобални цени, като отменим инфлационните цели за временен период, с придружаващото обещание да ги поставим отново на най-ранната възможна бъдеща дата.

Промяната на времевия хоризонт, а не на самите цели, би защитила икономиката в краткосрочен план, като същевременно остави инфлацията прикрепена към целта в средносрочен. Именно заради такива моменти инфлационното таргетиране беше замислено като „ограничена дискреция“. Сега е моментът да се прояви условна дискреция.

С високата инфлация и крехките инфлационни очаквания може да се твърди, че всяко бърникане в монетарните рамки, които са ни служили добре досега, е най-лошият възможен отговор, но всъщност има и по-лош.

А именно, придържането твърдо към съществуващите цели, като или те продължават да се пропускат, или се нанасят ненужни щети на зараждащия се растеж. Много по-добър ще е един гъвкав трети път, който може да поддържа курса между тези скали. За да продължи любовта ми към инфлационните цели и те да оцелеят, ще е необходима тази гъвкавост, която да предотврати превръщането на мини монетарните грешки от близкото минало в макси монетарни грешки на бъдещето.