Културната левица премина пика си

Не е ясно кога точно се обърна вълната. Може би преди година, когато американският президент Джо Байдън в речта си за състоянието на Съюза каза, че ще „финансира полицията“ (противно на обществените призиви за дефинансирането ѝ – бел. прев.) Или наскоро, когато британското издателство Penguin се поддаде на натиска да запази понякога жестоките произведения на писателя Роалд Дал. Или когато премиерът на Шотландия Никола Стърджън подаде оставка заради, наред с други неща, законопроект за социалния пол. Или пък с устойчивите продажби на писателката Джоан Роулинг.

Да, това са несвързани събития, освен в едно отношение: не бихте разчитали, че ще се случат през 2020 г., пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш.

Става все по-ясно, че културната левица е достигнала своя пик през нея година. Това не означава „изчезнала веднага след това“. Прогресистките норми и език остават доминиращи в много области. Но годината на „дефинансиране на полицията“ и енергично събаряне на статуи изглежда в ретроспекция като плато, а не като зора. Дори думата „събуждане“ сега има подигравателна конотация, каквато нямаше тогава.

Какво се случи? Защо едно някога бушуващо социално движение е в отстъпление?

Първо, контекстът се промени. Естествено е да се приеме, че младите хора стават гневни и подривни, когато нещата са мрачни. Но несъгласието е по-често забавление при хубаво време. „Бунтовник без кауза“ (американски филм от 1955 г. – бел. прев.) излезе по време на подема при Айзенхауер (президент на САЩ в периода 1953-1961 г. – бел. прев.). Безредиците в Париж през 1968 г. се случиха в разгара на Тридесетте славни години на френската икономика.

Политиката на идентичността пък е друг порочен плод на успеха. Движението се разрасна през десетилетието на икономическа експанзия и мир, последвало финансовата криза от 2008 г. Тъй като тези благоприятни състояния изчезнаха, движението също затихна. Трудно е да се кахърим, че някой е наричан дебел във време на двуцифрена инфлация. Трудно е да се осъждат микроагресиите, докато Украйна е обект на макроагресия. Културната левица не беше толкова победена, колкото понижена: откъм видимост и морална неотложност. Оплакванията, които някога имаха сила, сега изглеждат безсмислени.

И нещо друго се промени. Либералите спряха да се преструват, че няма проблем да се конфронтират вляво. Все още е трудна работа да накараш либералите да заявят позицията си относно, да речем, социалния пол или свободата на словото. За да избегнат загубата на приятели или разстройването на потомството, тяхната тактика е да поставят под въпрос уместността на темите. „Културната война е преувеличена“. „Десните искат да отвлекат вниманието на избирателите от икономиката“. „Марксистите са добри в тази интелектуална манипулация. Наричат го хегемония“.

Заобикалянето на проблема по този начин сега е по-трудно. От една страна, избирателите няма да го приемат. Причината и следствието са трудни за установяване на избори, но някои демократи вярват, че движението за „дефинансиране на полицията“, или най-малкото неуспехът им да се разграничат от него по-категорично, са лишили партията им от по-убедителна победа през 2020 г. Победата на Глен Йънгкин в битката за губернатор на щата Вирджиния година по-късно се възприема като още едно предупреждение. (В кампанията си републиканецът отчасти беше против прогресисткото преподаване.)

От Байдън до кмета на Сан Франсиско, партията е по-твърда сега, на думи поне, ако не на дела. Това е част от поведението на либералите и другаде. Натискът върху Penguin идваше колкото от запознатите, толкова и от Daily Mail (английски вестник – бел. прев.), Гневът, който обзе Стърджън, беше до голяма степен вътрешен. Културната война е вътре в левицата: между старите либерали и тези, които ги смятат за съучастници в социалната несправедливост. (Фанатикът винаги мрази съмняващия се и разколника повече от откровения неверник, така че консерваторите печелят по тази линия). Някога либералите отрекоха тази битка, но достатъчно от тях сега я предприеха.

Най-лошата съдба, която може да сполети едно движение - освен пълното поражение, което тя често предшества - е да се превърне в шега. Една от причините крайната десница да не завладее Великобритания между двете световни войни беше неуспехът ѝ да се отърси от впечатлението за нея като донякъде глуповата.

Културната левица все още не е в това положение. Тя запазва огромно влияние върху мисълта и речта. Дори когато Penguin отстъпи, го направи с езика на сесия за обучение по човешки ресурси. (Компания, чийто бизнес е доброто повествование, цитира „много реални“ опасения „около“ стари книги и т.н.) Промяната обаче е във въздуха. Сега не само консерваторите въртят очи по отношение на последния прогресистки декрет. Не само езиците на консерваторите цъкат. Ако продължи да се надхвърля, културната левица ще понесе много по-лоша съдба от това да бъде мразена. Ще бъде взета на подбив.