Новият интервенционизъм може да се превърне в заплаха за глобалната търговия

Днес всички сме интервенционисти. В САЩ, неотдавна бастионът на свободното пазарно мислене, страхът от Китай, притесненията за сигурността на веригите за доставки, стремежите за реиндустриализация и надеждите за зелена трансформация се съчетават, за да прекроят търговските и индустриалните политики. Европейският съюз споделя тревогите на САЩ относно Китай, най-вече по отношение на технологичната заплаха. Но също така е обезпокоен от политиката на САЩ „Америка на първо място“, особено Закона за намаляване на инфлацията (IRA) на стойност 369 млрд. долара. Тази нарастваща вяра в способността на правителствата да променят икономиката си към по-добро може би беше неизбежна предвид икономическите разочарования и геополитическото напрежение. Но какво всъщност означава това, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Голям въпрос е какво ще причинят на световната икономика тези промени към икономически национализъм и интервенционизъм. Както стоят нещата днес, дълбоката дезинтеграция изглежда малко вероятна, въпреки че, уви, е възможно да си я представим. Тя би било много скъпа, както се посочва в неотдавнашна дискусионна бележка от МВФ, озаглавена „Геоикономическата фрагментация и бъдещето на мултилатерализма“. Освен това, колкото по-дълбока е дезинтеграцията, толкова по-голяма ще бъде цената. Технологичното отделяне би било най-скъпото от всички, особено за развиващите се икономики и тези с ниски доходи. Отвъд това са неизбежните геополитически разходи. Както Джеймс Бакъс, бивш ръководител на апелативния орган на Световната търговска организация (СТО), правилно отбеляза, ограничаването на тези разходи в днешния свят поставя огромни предизвикателства.

По-тесен въпрос е колко добре ще работи новият интервенционизъм в собствените си условия. Дали федералното правителство на САЩ, което е най-активният и мощен играч, ще получи исканите резултати от политиките, които сега се е ангажирало да прилага? Има основателни причини за съмнение. Успешната интервенция е трудна.

Не че липсват теоретични аргументи за интервенция. Напротив, още от Александър Хамилтън (един от основателите на САЩ и първи министър на финансите – бел. прев.) насам аргументите за защита на зараждаща се индустрия (и други подобни намеси) са добре известни. Основният аргумент е, че пазарите, оставени сами на себе си, няма да успеят да използват наличните възможности. Рикардо Хаусман от Харвард наскоро повтори тези аргументи. Към аргументите за зараждащата се индустрия можем да добавим тези за защита на икономическата, технологичната или военната сигурност.

На практика обаче е доста трудно да се накара такъв интервенционизъм да проработи. Твърде често например се приема, че успехите на Япония, Южна Корея и в по-нови времена на Китай се дължат на далновидна правителствена намеса. Това е преувеличено: основният двигател беше пазарната конкуренция. Освен това правителствената намеса става по-трудна, колкото по-близо е една икономика до технологичната граница: иновациите обикновено са по-трудни от копирането. Не на последно място, има политическа икономия на интервенцията, при която губещите избират правителствата, а не правителствата - победителите. Колкото по-отворена за лобиране е една държава, толкова по-големи са шансовете за попадане в такъв капан. Това важи особено за САЩ.

През 2021 г. Peterson Institute for International Economics публикува анализ, озаглавен „Оценяване на 50-те години индустриална политика на САЩ“. В него се описват някои гротескно скъпи политики за индустриална защита, като се отбелязва, че „американските потребители и данъкоплатци в момента плащат повече от 900 хил. долара годишно за всяко спасено работно място от митата на Тръмп върху стоманата, удължени от Байдън“. Понякога, уви, двупартийността може да бъде глупава.

Коя от интервенциите сработи? Както се очакваше, звездата беше Darpa (американската агенция за развитие на нови технологии в областта на отбраната – бел. прев.), може би най-успешната програма за иновации в световната история. Друг успех беше операция Warp Speed, програмата за ваксиниране на администрацията на Тръмп - триумф, който много републиканци искат да отрекат. Трети беше изследователският триъгълен парк в Северна Каролина. Насърчаването на сглобяването на чужди автомобили също сработи доста добре, както и данъчните кредити за соларни панели.

И все пак това, което е поразително, е колко често подобни програми не успяват да направят индустриите конкурентоспособни, да спасят работни места на разумна цена или да изместят технологичните граници. Това беше особено вярно за търговските мерки и фирмените субсидии. Големият успех беше в комбинирането на публични и частни разходи за научноизследователска и развойна дейност, както може да се очаква. Като се има предвид това, човек трябва да се чуди дали днешните програми за субсидиране ще работят.

От друга страна, съществуват легитимни причини в областта на сигурността за насърчаване производството на компютърни чипове, независимо от цената. Също така, при липса на по-добри политики, субсидиите за зеления преход би трябвало да тласнат икономиката в правилната посока. Освен това субсидиите имат предимството да бъдат прозрачни, докато защитата е скрит данък върху потребителите в полза на производителите. Митата също насочват производството към вътрешния пазар, докато субсидиите са неутрални по оста вътрешен-външен пазар. Но субсидиите не са неутрални спрямо държавите: тези с най-дълбоките джобове ще спечелят. Нещо повече, субсидиите, особено тези, ограничени до местните производители, ще предизвикат търкания, включително със съюзниците. Резултатът ще бъде война за субсидии. Това може да намали вредните емисии на страните с високи доходи, но няма да реши проблема с глобалното изменение на климата, което зависи от успешното сътрудничество за глобална трансформация.

Новият интервенционизъм има много причини и много цели. На теория той може да доведе до по-добри резултати, особено когато аргументите за правителствена намеса са силни, както при климатичните промени или националната сигурност. Но има и големи потенциални рискове, не на последно място, че много от тези програми ще се окажат огромна загуба на пари, както са били толкова много интервенционистки програми в миналото. Освен това тези намеси ще ескалират търговските войни, които се водят в момента. Много е лесно да се започне фрагментиране, но ще бъде трудно то да се контролира и още по-трудно да се обърне.