САЩ няма да се оттеглят от световните дела, ако управляват републиканците

С лорд Халифакс, а не с Уинстън Чърчил начело, щеше ли Великобритания да продължи да се бие през 1940 г.? Ако Ричард Никсън не го бе „отворил“, щеше ли Китай да стане суперсила? Ами ако Пилат беше пощадил Исус? И така нататък. Има списък от исторически въпроси със задна дата и той беше застоял допреди година, но тогава беше добавен нов въпрос. Ами ако Русия беше нападнала Украйна докато Доналд Тръмп беше президент на САЩ? Представете си: Американският лидер извръща глава, изчерпаният откъм оръжия Киев пада, автократите по света удрят други цели, тъй като западът изглежда като хартиен тигър, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Ганеш.

Това лошо мнение за американските републиканци всъщност е нещо добро. То подтиква държавите да вземат мерки за собствената си сигурност, в случай че Тръмп или някой подобен нему отново управлява Америка. Германия и Япония са примери. Демократичният арсенал само ще расте.

Но полезното погрешно разбиране си остава погрешно разбиране. Във външната политика републиканците са все по-шовинистични, което обаче не е същото като изолационизма. Много често е обратното. По време на мандата си Тръмп изстреля ракети срещу Сирия като наказание за използването на химически оръжия, уби ирански генерал на територията на трета страна и започна (или призна) борбата с Китай за господство през 21 век. Той също така увеличи разходите за отбрана.

Не, той не вярва в Запада. Но тъй като враговете на Запада обикновено са и такива на Америка, а нищо не му е по-скъпо от самоуважението на американците, той често се оказва, че действа с „твърда“ либерална мощ в стил Хари Труман. С други думи, патриотарството има своите приложения. Да, то се сблъсква с взаимоотношенията в международния живот: републиканците все повече не харесват търговията и многостранните органи. Но то е предимство, когато нещата станат трудни. Един конвенционален американски президент би подкрепил съюзническа нация под атака, защото това е правилното нещо. Един популист може да я подкрепи, защото всяко друго решение би изглеждало слабо. Става въпрос повече за лице, отколкото за принципи, но води до същата агресивна позиция.

Популизмът е толкова сложен и противоречив, колкото и следващото политическо верую. В почти фройдистка степен той възхвалява силовите лидери. Ако Русия беше превзела Киев бързо, определен вид неориентирани млади мъже на запад щяха да се прекланят онлайн пред Владимир Путин като велик стратег.

В същото време никой не е по-склонен или по-подготвен да сблъска глава с груби националисти от други груби националисти. Спомнете си, че Тръмп едновременно ласкаеше севернокорейския лидер Ким Чен Ун и заплашваше да го „унищожи напълно“. Той имаше по-малко морални скрупули спрямо Башар Асад, отколкото Барак Обама, но Тръмп беше този от двамата, който наложи червената линия относно химическите оръжия спрямо сирийския деспот. Другият просто я очерта. В популистката идентичност преклонението пред силния човек винаги се конкурира със страха той да бъде възприет като правещ отстъпки на когото и да било. Следователно дори на теория няма лесно поставяне на равенство между популизма и политиката на отстъпки.

Вярно е, че проучванията сочат спад на подкрепата за Украйна сред консервативните американци. Републиканците в Конгреса гледат все по-неохотно на помощта. Държави от Европа до Източна Азия са прави да се тревожат от отслабването на американския ангажимент към съюзниците в бъдеще. Но това може да се случи при всеки президент. САЩ „водеха зад кулисите“ преди Тръмп. Вляво има крило, което дава превес на социалните и инфраструктурни разходи спрямо тези за отбрана. Демократ (Обама) и републиканец (Джордж Буш-младши) допуснаха руска атака срещу съседна страна, докато бяха на власт, без адекватна реакция. Един от най-директните призиви за „уреждане“ с Русия през последната година дойде от левицата в Конгреса.

Преди си мислех, че наблюдателите на САЩ се позовават най-често на призрака на „изолационизма“, пише Ганеш. Той обаче издига достойнството на движение с малко значение за обществения живот след Пърл Харбър. Винаги ще има Пат Бюканън или Гор Видал (обърнете внимание на разпространението отдясно наляво), но нищо не се постига, като биват въздигани, сякаш Америка може да се върне към актовете на неутралитет и съкращаването на флота. Поразителното в политиката на САЩ е колко малко гласове за изолация има в, може би, единствената голяма страна, която би могла безопасно да я практикува.

Мисля, че има какво да се каже за преувеличаването на риска от оттегляне на САЩ. Този страх засилва военните усилия на Европа и слага край на „неутралността“ на някои демокрации. А определянето на изолацията като тръмпистко нещо сплотява глобалната левица зад кауза – разходите за отбрана – на която иначе би могла да се противопостави. Нека тази представа се запази тогава, но без да ú вярваме.