Западът ще съжалява за протекционисткия си завой

Апетитът на Германия към руския газ през последните десетилетия беше двойна трагедия. Той даде на Кремъл лостове за влияние върху Европа. Но също така придаде на протекционистите в целия западен свят достоверност. Вижте какво се случва, казват те, когато стратегическите индустрии са отворени за търговия, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш.

Първата от тези трагедии е поправима: има заместители на руските изкопаеми горива. Втората обаче е трайна. В рамките на година след инвазията на Русия срещу Украйна Конгресът на САЩ прокара гигантска помощ за местните индустрии, а засегнатата Европа в момента подготвя своя собствена версия. Целта се разшири: от наказване на руското насилие до забавяне възхода на Китай. Увеличиха се и ключовите индустрии: от газ до чипове и зелени технологии. С течение на времето много сектори ще се окажат „стратегически“. Защо не селско стопанство? Защо не професионалните услуги, които Китай ще трябва да овладее, за да премине от страна със средни към такава с високи доходи?

Западът ще съжалява за този протекционистки завой. Неговото трудно спечелено единство през изминалата година вече отстъпва на недоверието не само между САЩ и ЕС, но и в рамките на ЕС, където държави с малки вътрешни пазари (Швеция) се страхуват от протекционизма на големите (Франция). Може би Европа ще може да направи американския Закон за намаляване на инфлацията по-малко дискриминационен за своите компании. Такава е лобистката сила на 450-милионен съюз. Но какво да кажем за Ирландия срещу Брюксел? Или за Австралия срещу Капитолия? Джо Байдън „никога не е имал за цел“ да вреди на „хората, които ни сътрудничат“. Но в природата на протекционизма е, че намеренията са важни само в началото. Това, което надделява, е логиката на ескалацията.

Често се казва, че Америка е в идеологически, а не само материален конфликт с Китай. Протекционизмът обаче е мълчалива идеологическа отстъпка спрямо Изтока. Какво признава тя ли? Че международните отношения са игра с нулева сума (печалбата на едни е загуба за други – бел. прев.) Че държавата е водеща в живота на една страна. Че просперитетът (който е обективно измерим) е подчинен на сигурността (която властимащите могат да определят по свое усмотрение). Че институциите, създадени от Бретънуудската система (положила през 1944 г. основите на съвременната финансова архитектура – бел. прев.), са реликви и че нациите трябва да действат по свой начин.

Прегърнатият от Байдън протекционизъм е приветстван като „мускулест“, което означава „агресивен“, когато демократ заема президентския пост. И трябва да бъде такъв предвид индустриалната безскрупулност на Китай. Ако бъде придвижен твърде далеч обаче, той се превръща в интелектуално саморазоръжаване. Възможно е да спечелим технико-икономическата битка с автократите, но да загубим в по-широк смисъл: като споделим техния възглед за света, като играем на техен терен. САЩ спечелиха Студената война отчасти чрез изграждането на търговска империя, към която колебаещите се трети страни можеха да се присъединят печелившо. Какъв е еквивалентът на този „морков“ в един протекционистки свят?

Безпокойството от Китай е рационално. Но то е свързано с нещо друго: вярата, че либералните десетилетия от двете страни на 2000 г. са били предателство към бедните на запад. Тази клевета, осъзната като такава, когато Доналд Тръмп я разпространяваше, се нуждае от противодействие във всеки смисъл. Възможно е - обичайно даже - една отворена търговска нация да бъде егалитарна у дома. (Търговията е с висок дял в БВП на северноевропейските социалдемокрации.) Рейгън, Тачър и техните наследници улесниха световната търговия без да сринат социалната държава. През 1980 г. разходите на правителството на САЩ за социална защита, която включва парични помощи и услуги в натура, бяха 13 процента от БВП. През 1990 г. делът беше малко по-висок, а сега е 19 на сто. Нищо в либералната външна търговия не предполага оттегляне на държавата във вътрешен план.

Проблемът с думата „неолиберал“ е, че тя не допуска нито един от тези нюанси. Да бъдеш за търговията сега означава да бъдеш срещу работниците, а дори и не-патриот. От днешната реторика не бихте разбрали, че неолибералната епоха включва разходите на Новите лейбъристи (премиерите Тони Блеър и Гордън Браун – бел. прев.) във Великобритания и разширяването на Medicare (националната здравноосигурителна система на САЩ – бел. прев.) при Джордж Буш-младши.

Усещам, че елитите (при които рефлексът за вина е силен) така и не са се възстановили психологически от популистките изборни пробиви през последното десетилетие. Те чувстват угризения за глобализма, който създадоха. Те са се уморили от старите Рикардиански истини (постулирани от икономиста от началото на 19 век Дейвид Рикардо – бел. прев.): че работниците също така са потребители и данъкоплатци, че протекционизмът може да ги нарани по невидими начини. Чуваме разумни хора да приписват на „неолиберализма“ финансовия крах през 2008 г., но не и дългата икономическа експанзия, която го предшестваше.

Това е дълбоко интелектуално завоевание на популистите. И най-тъжният му резултат е обръщането срещу търговията. Някога се казваше, че британският премиер е „на поста, но не и на власт“. Помислете малко - Тръмп извърши обратния подвиг.