Покойният известен готвач и писател Антъни Бурдейн веднъж написа, че трябва да избягвате да ядете в ресторант с мръсна тоалетна, защото ако ви позволяват да видите това, представете си как изглежда кухнята им, пише колумнистът и асоцииран редактор на Financial Times Стивън Буш.
Мисля, че това, което можем да наречем „принцип на Бурдейн“, се отнася и за публичната политика. Държавите имат наистина сложни функции и е трудно да се оцени тяхната ефективност на ежедневна база. В резултат на това сме склонни да използваме показатели, които са относително лесни за измерване.
Целта за не повече от четиричасовото чакане при спешни случаи в болниците на Обединеното кралство е добър пример за това: няма конкретно медицинско събитие, което да става по-вероятно след четири часа и една минута, но това е полезен начин за оценка на цялостното състояние и ефективност на британската здравна система. По подобен начин очакваме много повече от училищата от това да произвеждат възпитаници, които са грамотни и могат да смятат, но грамотността и смятането са добри „принципи на Бурдейн“ за цялостната ефективност на системата.
В наказателното правосъдие принципът важи най-вече при полицейските проверки. Представете си, че имате население от 100 души, по-голямата част от които никога няма да извършат никаква форма на престъпление. Но сред населението има и такива с престъпни намерения.
Можете да правите само ограничен брой проверки, защото нямате безкраен ресурс. Номерът е да откриете и подведете под отговорност възможно най-много престъпници, като избягвате да създавате неудобства на невинните. Ефективността при полицейски арести не е перфектен ориентир за цялостното състояните на наказателната система, но това е една от най-лесните части за измерване.
Това, което обединява всички тези неща е, че идеалното число е нула. Идеалният брой ученици, които напускат задължителното образование без да са грамотни или да могат да смятат, е нула. Идеалният брой пациенти, чакащи в болница повече от четири часа, е нула. Идеалният брой невинни хора, които са задържани от полицията, също е нула. Но съществената разлика е, че в не всички сфери постижимият брой може да е нула.
Обединеното кралство изпълняваше целта си за четири часа чакане в спешната помощ. Повечето държави в богатия свят успяват да произведат гимназисти, които са едновременно грамотни и смятащи, освен при изключителни обстоятелства. Но в наказателното правосъдие не можете да се измъкнете от това, което криминологът Ричард Бърк описва като „проблемa Дарт Вейдър/Люк Скайуокър“: можете да проектирате вашата система за наказателно правосъдие така, че или да максимизирате шансовете за залавяне на виновния Дарт Вейдър, или да направите колкото можете повече, за да избегнете задържането на невинния Люк Скайуокър.
Нещата се усложняват от това, че независимо какво изберете да приоритизирате, пак не винаги ще се справяте. Строгият подход ще накаже невинните и пак ще пропуска виновните от време на време. Снизходителният ще пощади виновните, докато пак вкарва в капан невинните от време на време.
Политици от всякакъв вид се затрудняват да намерят точната политика в области, където желаната цел е нула, но постижимата не е. Често в наказателното правосъдие решението е просто да се преструвате, че компромисът не съществува.
В Ню Йорк при кмета Майкъл Блумбърг, например, процентът на неуспешните спирания и претърсвания (т.е. броят проверки, завършили без някаква форма на санкция) никога не е бил по-нисък от 80 процента, като понякога е достигал 90. Преобладаващото мнозинство от хората, спрени от полицията при Блумбърг, не са били направили нищо лошо и почти сигурно не е трябвало да бъдат претърсвани.
При кмета Бил де Блазио броят на спиранията намаля драстично. Но същото се случи и с броя на арестуваните. Блумбърг следваше подхода на „Дарт Вейдър“, но нюйоркската полиция не беше станала по-ефективна в намирането на виновните в края на кметуването му, отколкото в началото. Де Блазио преследваше подхода на „Люк Скайуокър“, но в резултат на това полицията стана много по-малко ефективна при залавянето на злодеяния.
Нито един от двата кмета не призна компромисите, вградени в съответните им подходи. Нито пък се опитаха да се поучат от градове като Лондон, където броят на спиранията, които не водят до допълнителни полицейски действия, се движи постоянно около 70-те процента.
В области, където постижимата цел е над нулата, политиката често е заседнала между това да се преструваме, че можем да постигнем съвършенство чрез правилния набор от политики, и това да приемем, че статуквото е най-доброто, на което можем да се надяваме. Част от решението е политиците да намерят начини да бъдат реалисти без да стават фаталисти. Друга е медиите и гражданското общество да позволят на политиците да говорят откровено за компромисите.