Свръхразтегнатата външна политика на САЩ е опасна за тях и съюзниците им

Миналата година беше време на изкупление за американската система за национална сигурност. Вашингтон приключи 2021 г., разтърсен от хаотичното си изтегляне от Афганистан. Днес глобалната мощ на САЩ отново е жизненоважна. Кършенето на ръце около „безкрайните войни“ отстъпи място на познато чувство за цел: да се отвърне на агресията на автократите в Москва и Пекин, пише за Financial Times Стивън Уъртхайм, старши сътрудник във Carnegie Endowment for International Peace.

Удовлетворението донякъде е оправдано. В Европа президентът Джо Байдън постигна това, което малцина смятаха за възможно. След като предвиди инвазията на Русия и обедини Запада, той даде възможност на Украйна да запази суверенитета си и да си върне част от територията, без НАТО да влезе в пряка война с Москва.

Но погледнете по-отдалеч и общоприетата гледна точка започва да изглежда подозрителна. Напускането на Афганистан даде възможност на Америка да се съсредоточи върху по-големи приоритети. 2022 г. обаче влоши всяко стратегическо предизвикателство. Съюзниците на Америка би трябвало да се чудят дали една разпиляна в много посоки суперсила ще успее да им се притече на помощ в момент на нужда.

Основният източник на проблеми са отношенията между САЩ и Китай, които са в състояние на свободно падане. Някои във Вашингтон навлязоха в 2022 г. с надеждата да облекчат напрежението и да постигнат напредък по споделените предизвикателства. Вместо това Си Дзинпин провъзгласи „безгранично“ партньорство с Владимир Путин. САЩ също преминаха в настъпление. Словесните президентски „гафове“, обещаващи защита на Тайван, антагонизираха Пекин, а посещението на председателя на Камарата на представителите Нанси Пелоси в Тайпе предизвика криза.

Сега война между двете най-големи сили в света, макар и малко вероятна, е не по-малко възможна от връщане към „приобщаването“ от ерата на Обама. След решението на Байдън да прекъсне достъпа на Китай до модерни полупроводници конкуренцията между САЩ и Китай ще остане жестока, дори и да не е катастрофална.

Необходимостта от инвестиране на повече ресурси в Азия беше една от причините Байдън да преследва „стабилни и предвидими“ отношения с Москва при встъпването си в длъжност. Това приключи. Нахлуването в Украйна превърна Русия в отявлен противник на Америка. Вместо да насърчават руско-китайските разногласия, САЩ се оказва, че се опитват да сдържат и двете сили едновременно.

Тази перспектива безпокои американските лидери по-малко, отколкото би трябвало. След като руската армия ерозира в Украйна, САЩ можеха да настояват Европа да отбележи повратна точка: да развие способността да се защитава, да речем до края на втория мандат на Байдън. Американският президент направи обратното. Неговата администрация изпрати приблизително 40 хил. войници в Европа през 2022 г. и подкрепи разширяването на НАТО.

Междувременно Северна Корея остава ядрена и заплашителна. Пхенян изстреля рекорден брой ракети през 2022 г., като някои преминаха над Япония, а други се спряха в териториалните води на Южна Корея. След четиригодишна пауза режимът на Ким Чен Ун поднови тестовете на междуконтинентални балистични ракети, способни да ударят Северна Америка. Китай и Русия за първи път наложиха вето на резолюция на ООН за затягане на санкциите срещу Северна Корея заради нейните ракетни изпитания. Наборът от инструменти на Вашингтон се свива, а ядрените оръжия на Пхенян няма да изчезнат.

На всичкото отгоре усилията за възстановяване на ядреното споразумение с Иран се провалиха през 2022 г. - може би окончателно. Американски представители казват, че правителството на президента Ебрахим Раиси просто не иска да се присъедини отново към споразумението. Байдън скоро може да се изправи пред стряскащ избор: да допусне Иран да разработи ядрена бомба или да бомбардира Иран.

Светът след Студената война не трябваше да изглежда такъв. През 1991 г. плановиците от Пентагона твърдяха, че световната доминация на САЩ ще доведе до мир. Поддържайки огромно военно надмощие, Америка трябваше да разубеди потенциалните съперници „дори от стремежа към по-голяма регионална или глобална роля“. Добронамерената единствена суперсила - това, което Мадлин Олбрайт (бивш държавен секретар на САЩ – бел. прев.) нарече "незаменимата нация" – трябваше да потисне конкуренцията в областта на сигурността, облагодетелствайки света, като същевременно поддържа ниски разходи за себе си.

Войните в Афганистан и Ирак нанесоха удар на тази теория, като показаха, че САЩ могат да използват силата си неразумно и да причиняват нестабилност. Сега противниците на Америка се умножиха като брой и набраха сили. Бремето и опасностите ще продължат да нарастват освен ако САЩ не извършат трудни стратегически корекции.

Това едва ли означава оттегляне от света, а по-скоро, че САЩ трябва да комбинират отдръпване (от Близкия изток) с прехвърляне на тежестта (към европейските съюзници) и търсене на конкурентно съжителство (с Китай). САЩ и техните съюзници трябва да се стремят към баланс на силите.

Вашингтон може да мисли, че глобалното му лидерство се е върнало, но ако продължава да се опитва да защитава всичко, Америка в крайна сметка няма да защити нищо.