Спирането на китайския растеж не може да е цел за Запада

Искаме ли Китай да се срине? Този въпрос възникна на скорошен семинар за западни политици и коментатори, на който присъствах, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Ракмън.

Групата прелистваше доклад за предстоящата година, когато един колега попита защо една от изброените опасности за 2023 г. е рязко забавяне на китайския растеж. „Не е ли това, което искаме да се случи?“ попита той.

Това е уместен въпрос. В крайна сметка президентът на САЩ многократно е казвал, че е готов да влезе във война с Китай, за да защити Тайван. Европейският съюз (ЕС) описва страната като „системен съперник“. Великобритания обсъжда дали официално да определи Китай като „заплаха“. Със сигурност, ако смятате една държава за заплаха и съперник, не искате да видите нейната икономика да расте бързо.

Или пък може би не. Онези, които вярват, че продължаването на китайския икономически успех остава в интерес на Запада, имат правдоподобни аргументи. Първо, Китай е огромна част от световната икономика. Ако желаете Китай да изпадне в рецесия, то почти сигурно това значи, че пожелавате същото и на света. И ако Китай се срине - например ако неговият имотен сектор колабира - последствията ще рикошират към световната финансова система.

След това възниква моралният въпрос. Ще се чувствате ли добре да искате повече от 1,4 млрд. китайци – много от тях все още бедни – да обеднеят? Търсенето и инвестициите от Китай са от решаващо значение за страните от Африка и Америките. Искате ли и те да обеднеят?

Фактът, че такъв дебат изобщо се води, е показателен за сегашното объркване в западните столици. Най-общо казано два модела на световен ред се сблъскват в умовете на западните политици: стар модел, основан на глобализацията; и нов, базиран на противопоставянето между великите сили.

Старият модел набляга на икономиката и това, което китайците наричат „печелившо сътрудничество“. Неговият аргумент е, че икономическата стабилност и растежът са добри за всички - и че те също така насърчават полезни прояви на международно сътрудничество по критични въпроси като изменението на климата.

Според новия модел по-богатият Китай, за съжаление, се оказа по-заплашителен Китай. Пекин наля пари за въоръжаване и има териториални амбиции, които заплашват Тайван, Индия, Япония, Филипините и други. Този мироглед гласи, че ако амбициите на Китай не се променят или не бъдат овладяни, глобалният мир и просперитет ще бъдат застрашени. Руската агресия срещу Украйна и тясната връзка между Китай на Си Дзинпин и Русия на Владимир Путин затвърдиха мнението, че най-добрият обектив, през който да се гледа на света, сега е този, който се фокусира върху противопоставянето между великите сили.

За съжаление, това не е спор, който може да бъде разрешен, защото и двата възгледа за света съдържат елементи на истина. Един сриващ се Китай може да бъде заплаха за световната стабилност. Както и такъв, който успява – стига да се управлява от Си или друг авторитарен националист.

Начинът западните властимащи да разрешат дебата е да зададат въпроса по друг начин: не дали искаме Китай да успее, или да се срине, а как да управляваме продължаващия възход на страната?

Поставянето на въпроса така избягва основаването на политиките върху нещо, което е извън контрола на западните лидери. Не би било разумно за американците или европейците да приемат, че Китай върви към срив, както не би било реалистично за Китай да основава политиката си спрямо Америка на идеята, че САЩ може да рухнат. Ясно е, че и Китай, и Америка наистина са изправени пред значителни вътрешни предизвикателства, които биха могли - в най-лошия случай - да ги спънат. Но би било глупаво и двете страни да допускат този резултат.

Вместо да се опитва да направи Китай по-беден или да осуетява развитието на страната, западната политика трябва да се концентрира върху международната среда, в която се появява по-богат и по-мощен Китай. Целта трябва да бъде да се формира световен ред, който прави по-малко привлекателно за Пекин да преследва агресивни политики.

Този подход има военни, технологични, икономически и дипломатически елементи. САЩ бяха най-ефективни в укрепването на своята мрежа от връзки в областта на сигурността със страни като Япония, Индия и Австралия - което трябва да помогне за възпирането на китайския милитаризъм. Усилията на Вашингтон да предотврати превръщането на Китай в страната, задаваща световния технологичен стандарт, набират скорост, но ще бъдат много по-трудни за координиране със съюзниците, които се страхуват за собствените си икономически интереси.

Икономиката и търговията са най-слабите области на САЩ в конкуренцията с Пекин. Китай вече е най-големият търговски партньор за повечето страни в индо-тихоокеанския регион. Все по-протекционистката нагласа на Америка и неспособността ѝ да подпише значителни нови търговски споразумения в Азия правят конкурентната оферта на Вашингтон да изглежда все по-малко убедително.

Важна е и битката на идеите. Както илюстрира войната в Украйна, големи части от света остават дълбоко скептични по отношение на западните мотиви – дори в противопоставянето на очевидната агресивна война, водена от Русия.

Ето защо е изключително важно за САЩ и ЕС да бъдат ясни – пред себе си и пред другите – че тяхната цел не е да попречат на Китай да стане по-богат, а да попречат на нарастващото богатство на Китай да бъде използвано за заплашване на съседите му или за сплашване на търговските му партньори. Тази политика има достойнството да бъде едновременно защитима и осъществима.