Бъдещето има значение, но настоящето е по-важно

„Трябва да започнем да се тревожим за това какъв свят ще оставим след себе си на (рок динозавъра) Кийт Ричардс“ е най-забавната смешка, която съм чувал за глобалното затопляне. Няма съмнение, че „безсмъртният“ китарист на Rolling Stones ще надживее всички нас. Но цитатът, който се превърна в меме в социалните медии, има и сериозна страна. Той илюстрира нашата свещена обсесия относно бъдещето – че осигуряването му за бъдещите поколения, или дори само за Кийт, е от първостепенно значение, пише за Financial Times Стюърт Кърк, бивш ръководител за отговорните инвестиции в HSBC Asset Management.

Етичният възглед, че хората, които ще живеят след десетилетия, векове и хилядолетия, са също толкова важни, колкото и тези, които обитават днес планетата ни, се нарича „дългосрочност“. Той също така е и ключов принцип на ефективния алтруизъм, новата философия, която наскоро беше прокарана в новините благодарение на последовател на име Сам Банкмън-Фрийд (основател на печално фалиралата криптоборса FTX). Тази така наречена неутралност спрямо поколенията е причината хора като професор Уилиъм МакАскил (философ и автор на книгата „Какво дължим на бъдещето“ – бел. прев.) да твърдят, че „въздействието върху дългосрочното бъдеще е ключов морален приоритет на нашето време“.

Така ли е обаче? Както често се приписва на Граучо Маркс (американски комик, 1890-1977 – бел. прев.): „Защо да ме е грижа за бъдещите поколения. Какво са направили те за мен?“ Но дори поставянето на този въпрос по-сериозно в наши дни е еретично – представете си това да бе станало на неотдавнашната климатична конференция на ООН (COP27).

Единственото друго публично предизвикателство, което някога съм чувал, спрямо идеята, че бъдещето има приоритет над всичко останало, беше едно възклицание преди години, което ми се е запечатало.

Работех по консултантски проект за един от най-големите държавни инвестиционни фондове в света. Беше в малка страна, така че ролята на фонда беше горещо обсъждана както в правителството, така и по улиците. Естествено имаше обичайните позовавания на внуците на децата ни. Но за моя изненада няколко парламентаристи казаха: Почакайте малко. Ние имаме дупки по пътищата си сега. Имаме недофинансирани болници сега. Имаме бедняшки квартали без канализация сега. Защо трупаме пари за 2100 г.?

Можеха да добавят: „Освен това страната ни може дори да я няма тогава.“ Бяхме в една нестабилна част от света. Но несигурността е универсална. Защо посвещаваме толкова много усилия на неясното бъдеще (с огромна вариация на възможните резултати), когато събития със 100-процентова вероятност да се случат съществуват днес? Когато оценявам една компания, далечните печалби струват по-малко днес от подобни печалби, реализирани в близкото бъдеще.

Или си представете, че бяхме направили огромни разходи през 2019 г., тревожейки се за благосъстоянието на 11-те милиарда души, които ООН прогнозираше, че ще живеят през 2100 г. Последната оценка на Университета на щата Вашингтон (в Сиатъл) показва, че световното население през тази година ще бъде 8,8 милиарда. Опа! Повече от 2 милиарда бъдещи хора току-що изчезнаха.

Разбира се, бъдещето има значение. Просто настоящето е по-важно. Днешните хора не са средство за постигане на цел - те са целта. За щастие повечето политици признават това - макар и само защото правнуците не могат да гласуват. Например, по време на настоящата енергийна криза, когато разходите растат, нашата решаваща борба срещу изменението на климата получава временен отдих, за да можем да отопляваме домовете си, докато живеем в тях в този живот. Това е логично за повечето хора.

Но как да се правят такива компромиси? Тук отново привържениците на дългосрочността са донякъде изгубени, най-вече защото изследването на етиката на населението е, според един философ, „пословично трудно“. Теориите стигат до задънена улица. Вземете двата най-очевидни подхода към бъдещото човешко благосъстояние.

Единият, известен като тотализъм, се стреми да увеличи максимално общото качество на живот в света - измерено като броя на хората, умножен по средното им благосъстояние. Проблемът е, че можете да продължите да добавяте хора със средно благосъстояние, докато земята достигне точката на пръсване.

Като алтернатива, можем да се стремим да увеличим средното качество на живот - независимо колко хора има. Това води до още по-лоши резултати. Предполага се, че един-единствен много щастлив човек е по-добър резултат от 8 милиарда просто щастливи. Математически би било добре да се заменят ужасно болезнените животи с просто болезнени животи, предвид подобрението на средното благосъстояние. Изобщо няма нужда да добавяте животи над средното ниво.

Философите, политиците и еколозите не са единствените, които трябва да поставят дългосрочния план в перспектива. Бизнес лидерите също рискуват да пренебрегнат какво се случва под носа им. FTX искаше да ни залъже с бъдещите си добрини. По същия начин големите технологични фирми прекараха последното десетилетие, харчейки милиарди долари за дългосрочни проекти със съмнителна печалба. Много банки рекламират стремежите си към нетна нула, като същевременно унищожават текущата си акционерна стойност - съвършената дефиниция за неустойчивост.

Може би затова инвеститорите често предпочитат „сега“ пред „по-късно“, като избират дивидентите пред капиталовите печалби, когато би трябвало да бъдат безразлични. Или защо американските фирми изпреварват европейските - първите са готови да поемат рискове, да фалират, да си научат уроците и да започнат отначало. Можете да говорите каквото си искате за главните изпълнителни директори в САЩ и техните уж късогледи възнаграждаващи пакети с опции върху акции, но дългосрочната капиталова възвръщаемост в страната говори сама за себе си. Има причина, поради която живеенето за момента е на мода.

Ако имаме по-краткосрочен поглед, отколкото си мислим, нека не се страхуваме да го признаем. Голяма част от света се нуждае от нашето внимание точно сега - не след още 100 обиколки около слънцето. Обзалагам се, че Кийт Ричардс може да се грижи сам за себе си.