Правилната инфлационна цел за развитите икономики може би е 3 процента

През 2010 г. Джовани Дел’Арича, Паоло Мауро и аз защитавахме 4-процентна цел за инфлацията. По това време централните банки масово отхвърлиха идеята. Причината беше не толкова несъгласието с логиката, колкото усещането за риска, че ако го направят, ще загубят доверието в себе си. Дойде време да преразгледаме аргументите, пише за Financial Times Оливие Бланшар, старши сътрудник в Института за международна икономика Питърсън.

Преди дванадесет години нашата аргументация се основаваше на ясен анализ на разходите и ползите. От гледна точка на ползите по-високата инфлационна цел и, по подразбиране, по-високите средни номинални лихвени проценти биха дали повече пространство на паричната политика да намалява лихвите, когато е необходимо, намалявайки риска да бъде ограничавана от нулевата долна граница.

Когато целта за инфлация от 2 процента беше избрана, нейните поддръжници твърдяха, че това ще означава достатъчно високи средни номинални лихви, за да дават достатъчно пространство на монетарната политика да намалява лихвите без да се сблъсква с тази долна граница. Това се оказа погрешно; нулевата долна граница беше по-ограничаваща от очакваното. Целевата инфлация от 4 процента предполагаше, при равни други условия, средни номинални лихвени проценти по-високи с 2 процентни пункта, и по този начин би позволила повече пространство за действие на паричната политика.

От страната на разходите емпиричните доказателства за преразглеждане на целта сочат, че докато високата инфлация, да речем 10 процента или повече, може да има много висока цена, разликата между 4-процентна и 2-процентна инфлация не е толкова голяма. Основните разходи идват от изкривяванията в непълно индексираната данъчна система, но те могат лесно да бъдат елиминирани, като данъчният кодекс се направи неутрален по отношение на инфлацията. Всъщност доказателствата сочат, че процент на инфлация от около 4 процента прави желаните относителни корекции на заплатите много по-лесни.

Централните банки бяха прекарали много години в убеждаване на хората, че са се ангажирали с целта за инфлация от 2 процента и тогава наистина инфлацията се движеше около това ниво. Монетарните власти се притесняваха, че ако хората ги видят да увеличават целта до 4 процента, те ще се притесняват от по-нататъшни увеличения и инвестицията в доверие ще бъде прахосана. Така предложението не стигна до никъде.

Как стоят нещата днес?

От една страна, значението на нулевата долна граница стана ужасно очевидно за всички нас. От началото на 2010 г. основният лихвен процент в САЩ е бил на ефективната нулева долна граница в 95 от 155 месеца и, преди скорошните увеличения, е бил на долната граница почти през цялото време в еврозоната и Япония.

Вярно е, че централните банки прибягнаха до други инструменти, от леко отрицателни номинални лихви до количествено облекчаване, но те имат ограничено въздействие, сложни са за използване и имат неблагоприятни странични ефекти. Това затвърди аргументите за по-висока инфлационна цел и по подразбиране за по-високи средни номинални лихвени проценти и по-малка вероятност отново да се достигне нулевата долна граница.

От друга страна, станах по-отворен към друг аргумент, основан на забележимостта. Когато инфлацията е ниска, хората и компаниите просто не мислят за нея и съответно не реагират. Това със сигурност беше случаят преди Covid. Когато обаче инфлацията стане по-висока, тя става забележима, решенията за заплатите и цените стават по-чувствителни към нея и инфлационните очаквания стават по-лесни за отвързване. Всичко това прави работата на паричната политика значително по-трудна.

Въпросът е какъв темп на инфлация води до забележимост. Една нишка дава скорошен анализ, който разглежда търсенията в Google за „инфлация“ като функция от действителния ѝ процент. Установено е за САЩ, ако инфлацията е около 3-4 процента, хората просто не обръщат внимание. Над 3-4 процента те вече реагират.

Като цяло тези аргументи ме накараха да заключа, че макар по-високата цел за инфлацията да е желателна, правилната цел за развити икономики като САЩ може да е по-близо до 3 процента от първоначалното ни предложение за 4.

Ще се случи ли това? През 2010 г. централните банки се притесняваха да не загубят доверието в себе си, ако увеличат целта, и по този начин позволиха инфлацията да нарасне от тогавашните 2 процента. Днес сме в друга ситуация. Централните банки ще погледнат към целта отгоре, а не отдолу. Това променя нещата.

Подозирам, че когато през 2023 г. или 2024 г. инфлацията спадне отново до 3 процента, ще има интензивен дебат дали си струва тя да бъде намалена до 2 процента, ако за това е нужно по-нататъшно значително забавяне на икономическата активност. Бих се изненадал, ако централните банки официално променят инфлационната си цел, но те може да решат да останат над нея за известно време и в крайна сметка да я преразгледат. Ще видим.