Централните банки са прави да действат решително

Най-лошата от всички възможности би била не дезинфлацията да се извършва твърде бавно, а монетарните власти да се откажат твърде бързо

„Ценовата стабилност е отговорност на Федералния резерв и служи като фундамент на нашата икономика. Без ценова стабилност икономиката не работи за никого. По-специално, без ценова стабилност няма да постигнем продължителен период на благоприятни условия на пазара на труда, които са от полза за всички.“ Така Джей Пауъл, председателят на Фед, откри своята пресконференция след срещата на американската централната банка на 2 ноември, на която беше решено основната й лихва да се повиши с 0,75 процентни пункта до 4 на сто. Той беше прав. Задължение на държавата е да гарантира, че нейните пари имат предвидима стойност. Централните банки са натоварени с тази задача. Напоследък обаче те търпят сериозни провали. Необходимост и задължение е да се коригират тези провали, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Между септември 2019 г. и септември 2022 г. потребителските цени се вдигнаха с 15,6% в САЩ, 14,1% в Обединеното кралство и 13,3% в еврозоната. Ако централните банки бяха постигнали целите си, тези ценови нива щяха да се покачат само с 6 процента.

Има добри извинения за този провал, особено сътресенията, причинени от Covid-19 и след това войната на Русия срещу Украйна. И все пак резултатът не се дължи само на шокове в предлагането. През трите години до второто тримесечие на 2022 г. номиналното търсене се бе увеличило с 21,4% в САЩ, с 15,8% в Обединеното кралство и с 12,5% в еврозоната. Това е еквивалентно на годишен растеж от 6,7% в САЩ, 5% в Обединеното кралство и 4% в еврозоната. Тези темпове на растеж на търсенето са просто несъвместими с 2 процента инфлация в тези икономики, особено в САЩ и Обединеното кралство.

Не толкова отдавна мнозина се притесняваха, че инфлацията е била твърде ниска твърде дълго. През август 2020 г. Федералният резерв надлежно обяви ново „Становище относно по-дългосрочните цели и стратегията на монетарната политика“. В него той заяви, че „след периоди, в които инфлацията постоянно е била под 2 процента, подходящата парична политика вероятно ще се стреми да постигне инфлация умерено над 2 процента за известно време“. Трудно е да се каже, че последвалото ускоряване на инфлацията е било „умерено“. По-важното е, че то промени историята. В САЩ и Обединеното кралство увеличението на ценовото ниво през последното десетилетие бе еквивалентно на средно годишно увеличение от 2,5 процента. В края на десетилетието това ниво е с около 6 процентни пункта по-високо и в двете страни, отколкото би било, ако ценовата цел беше постигната. Но хората не твърдят, че симетрията сега изисква инфлация под целта, може би от 1 процент за шест години. За разлика от това в еврозоната инфлацията през последното десетилетие сега се върна към целта от 2 процента.

Идеята, че човек трябва да коригира миналото, не беше разумна. Но ако хората заключат, че централните банки ще компенсират само минала ниска инфлация, а не минала висока такава, и че инфлационните шокове също са по-вероятни от дефлационните шокове, те биха могли разумно да заключат, че инфлацията няма да е средно 2 процента. Тази гледна точка ще бъде подсилена от факта, че централните банки възприемат свръх разхлабена политика с по-голям ентусиазъм, отколкото свръх затегната. Накратко, хората ще си помислят, че централните банки имат очевиден инфлационен уклон.

Това не е просто древна история, далеч не е това. То би трябвало да оформи това, което централните банки правят сега. Това е особено вярно в САЩ, където приносът на предполагаемо временните покачвания на цените на енергията и храните е по-малък, отколкото другаде и следователно вътрешните фактори за инфлацията са много по-важни.

Тази история укрепва вече силните аргументи за връщане към целта по-скоро, отколкото по-късно. Така, колкото по-дълго инфлацията остава висока, толкова повече нивото на цените ще надхвърля това, което трябва да бъде и следователно толкова по-големи ще бъдат кумулативните загуби за тези, които вярват в стабилността на парите. Това ще предизвика гняв. То също ще направи по-важно за губещите, които са в състояние, да възстановят загубите си. Това ще направи спиралите цени-заплати и цени-цени по-трайни. Освен това, колкото по-дълго инфлацията остава над целта, толкова по-вероятно е инфлационните очаквания да бъдат фундаментално „отвързани“. Това би направило задачата за възстановяване на доверието по-трудна и разходите за това ще бъдат по-големи. Най-лошата от всички възможности би била не дезинфлацията да се извършва твърде бавно, а монетарните власти да се откажат твърде бързо, което налага всичко да се прави отново при още по-лоши обстоятелства. Това също ще бъде по-вероятно, ако дезинфлацията се проточи твърде дълго.

На това ще се противопостави твърдението, че съществуват рискове от създаване на финансови сътресения и ненужно дълбока глобална рецесия, вероятно дори тласкане на икономиките към хронична дефлация в японски стил. Това наистина е опасност. Ето защо мащабът и продължителността на предишната фискална и монетарна подкрепа бяха грешка, особено в САЩ, както отдавна твърди Лорънс Самърс от Харвард.

И все пак е трудно да се спори, че лихвен процент от 4 процента е твърде малък в икономика с основна инфлация (без цените на храните и енергията – бел. прев.) от 6,3 процента. Това е още по-вярно за 3-те процента основна лихва на Английската централна банка (АЦБ) и 2-та на Европейската централна банка (ЕЦБ). Ако американските и глобалните финансови системи не могат да оцелеят дори при тези ниски лихви, то значи са в непростимо лошо състояние.

Минали грешки в политиките взаимодействаха с поредица от големи шокове, за да генерират високата инфлация. Тези грешки обаче са реални и значими. Заслужава да се отбележи например, че сравнимите шокове при цените на енергията и храните в началото на 2000-те години не генерираха толкова висока инфлация, колкото днешната в САЩ. Съвкупното търсене също бе неустойчиво силно, отново особено в САЩ. Това трябва да бъде коригирано, твърдо и бързо, за да се положат основите на нов растеж. Рисковете от затягане са реални. Но тези от оставяне на инфлацията да се вкорени са по-големи. Както казва Макбет, ако човек трябва да направи нещо трудно, "би било по-добре, ако го направи бързо."