Фискалната политика е основна причина за високата инфлация в САЩ

Инфлацията в САЩ е изключително висока, откакто икономиката излезе от Covid-19 (въпреки че годишният ръст на потребителските цени се забави до 7,7% през октомври). Голяма част от анализа на това явление се съсредоточава върху смесица от факторите „предлагане“ и „търсене“ и грешки в политиката на Федералния резерв. Докато и двете области са важни, прекомерните фискални разходи също имат значение. Разбирането на това може да предложи уроци на политиците какво да правят сега и как най-добре да реагират при бъдещи кризи, пише за Financial Times Глен Хабърд, професор в Columbia Business School и председател на Икономическия съвет при президента Джордж Буш-младши.

По време на възстановяването от пандемията фактори от страна на предлагането, като високите цени на енергията, прекъсванията във веригите за доставки и закриването на бизнеси, изиграха роля в подхранването на инфлацията. Но изследване на Джулиан ди Джовани от клона на Федералния резерв в Ню Йорк сочи, че шоковете в предлагането може да са причина за 40 процента от инфлацията, а останалите 60 процента се обясняват с шокове в съвкупното търсене. Със сигурност прекомерното търсене остава много важен генератор на висока инфлация.

Експанзионистичната монетарна политика на Фед в периода след пандемията, заедно с бъдещите насоки на централната банка и новата рамка, предполагаща поддържането на тези политики, повишиха търсенето в икономика, засегната от ограничения в предлагането. Дори още в края на 2020 г. Федералният резерв вероятно изоставаше от събитията. Като не повиши основната си лихва до пролетта на 2022 г., той загуби контрол над инфлацията. Но докато централната банка може да бъде обвинявана, че е преценила погрешно състоянието на съвкупното търсене, фискалната политика също допринесе значително за повишаване на инфлацията.

Опитът от Covid-19 е поучителен. Въпреки че първоначалният икономически шок отразяваше прекъсвания на веригата за доставки и локдауни, съществуваха реални рискове от рязък спад на съвкупното търсене поради загуба на работни места, производства и инвестиции. Бързи реакции като Закона за грижите в САЩ, приет през март 2020 г., се фокусираха върху поддържането на доходите на работниците и непрекъснатостта на бизнеса по време на локдауните. Ранните действия наистина предотвратиха срив в съвкупното търсене, но с възстановяването на икономиката допълнителните федерални разходи – особено мащабния Закон за помощта – добавиха към търсенето в икономика с ограничено предлагане. Това се оказа рецепта за инфлация.

Икономисти, по-специално Джон Кокрейн от института Хувър, формализираха връзката между фискалната политика и инфлацията. Да предположим, казва Кокрейн, че по време на пандемията и възстановяването правителството значително е увеличило разходите, като е избрало да не намалява други разходи или да повишава данъците (това всъщност е подобно на следвания фискален път). И да предположим също, че правителството няма да изпадне в неплатежоспособност по своите ДЦК. За да се покрият по-големите заеми, „приходите“ трябва да дойдат от намалени стойности на номиналния дълг чрез по-висока инфлация. По-високите разходи на администрациите на Тръмп и Байдън биха изисквали изблик на инфлация в краткосрочен план, за да се намали реалната стойност на дълга.

Според тази интерпретация инфлацията ще остане висока, докато кумулативният ефект върху нивото на цените намали реалната стойност на дълга достатъчно, за да се плати за по-високите разходи. Тъй като това увеличение на цените беше до голяма степен неочаквано, номиналните лихвени проценти по емисиите държавни облигации първоначално не се повишиха. И, макар че скокът на цените заради разходите е постоянен, инфлацията трябва да се върне към тенденцията, ако Фед следва политики, съответстващи на неговата цел за инфлация от 2 процента.

За да се разглеждат прекомерните държавни разходи като виновник за инфлацията заедно с разхлабената парична политика на Фед, е полезно да се направи контраст с политиката по време на световната финансова криза от 2008 г. и последвалото икономическо възстановяване. Както и по време на пандемията, тогава Фед запази краткосрочните номинални лихви близо до нулата за дълго време и разшири баланса си повече от четири пъти. Както инфлацията, така и инфлационните очаквания останаха фиксирани на около 2 процента - като действителната инфлация понякога беше по-ниска - през десетилетието след началото на финансовата криза. Ключова разлика обаче беше, че експанзията на фискалната политика беше сравнително слаба в сравнение с тази при възстановяването от пандемията.

Особено след резултатите от междинните избори, има три урока за днешните властници. Първо, големите увеличения на разходите по време на криза имат последици за инфлацията, а не само за реалното съвкупно търсене в икономиката. Второ, за да се намалят рисковете от раздути разходи и съпътстваща ги инфлация, властите биха могли да обмислят предварително ангажиране с по-скромни разходи като отговор – за помощи при безработица, индивидуални данъчни отстъпки и/или трансфери – задействани от промени в БВП или заетостта. И накрая, въпреки временния фискален прилив Фед трябва да следва парична политика в съответствие с дългосрочните си цели за инфлацията.