Крайната десница в Европа възприема ляв поглед

Експерти прогнозират, че в САЩ вълна от гласоподаватели жени, възмутени от неотдавнашното решение на Върховния съд за абортите, ще помогне на демократите да запазят контрола над Сената и вероятно дори и над Камарата на представителите.

Тези анализатори може и да излязат прави, пише Bloomberg.

Един по-внимателен поглед върху дясната политика в Европа трябва да накара стратезите на демократите да се замислят.

В цяла Европа и Обединеното кралство жените и малцинствата все повече се превръщат във висши поддръжници на твърди и крайнодесни партии.

В Италия Джорджа Мелони, лидер на популистката партия „Братя на Италия“, която има фашистки корени, днес положи клетва като премиер. Британският премиер Лиз Тръс се опита да представи себе си като по-твърда версия на Маргарет Тачър, но не успя. „Национално събрание“, партията на Марин льо Пен, сега е най-голямата опозиционна група в Националното събрание на Франция.

Кабинетът на подалата оставка Тръс включва забележителен брой хора с южноазиатски или африкански произход, докато кабинетът в сянка на Лейбъристката партия, напротив, включва само един цветнокож - който ръководи външните работи и въпросите на Британската общност.

Както в САЩ, левите партии в Европа и Обединеното кралство се гордеят с политиката си за защита на слабо представените групи. Така че защо толкова много известни политици от тези групи гравитират надясно?

Отчасти те изглежда са привлечени от популистките послания на дясното. Те вярват, че защитават обикновените хора и са враждебни, поне в реториката, към градските, образовани елити.

Мелони е израснала в работнически район в Рим. Баща й изоставя семейството им и по-късно е осъден на затвор.

Тръс се гордее с образованието си в държавно училище, за разлика от много британски консервативни политици (но не и Тачър), които са посещавали скъпи частни училища. Въпреки че Льо Пен произлиза от заможно политическо семейство, тя е прекарала много време в мрачния индустриален север на Франция, където твърди, че се чувства най-много у дома си.

Жените и малцинствата, които навлизат в дясната политика, също са склонни да изтъкват идеята, че са работили усилено, за да преодолеят социалните препятствия, и очакват другите да правят същото.

Тези твърдения обаче невинаги са съвсем точни. Тръс е дъщеря на професор по математика. Единственото социално препятствие, което Льо Пен е трябвало да преодолее, е петното от фашисткото минало на баща ѝ. Куаси Квартенг, бившият финансов министър на Лиз Тръс, макар и с потекло от Гана, е получил образованието си в Итън, Кеймбридж и Харвард.

Често имигрантите и други успешни малцинства обичат да приписват издигането си на лични заслуги и упорит труд. Те могат да имат ограничена толерантност към хора, които не са се справили по същия начин.

По-възрастните имигранти също невинаги са любезни към новодошлите. След като хората преминат от бедността в силно имигрантските райони в по-богатите предградия и децата им се присъединят към горната средна класа, тяхната политика често се измества надясно. Не напразно много южноазиатци във Великобритания гласуваха за Brexit, привлечени от съпротивата на торите срещу по-щедрата имиграционна политика.

Изключение от това правило, поне в САЩ, са американците евреи, които в повечето случаи остават твърди демократи. Това вероятно се дължи на инстинктивно недоверие към всякакъв намек за нативизъм - верую, което, меко казано, никога не е било добро към евреите. Дори те обаче не винаги са били съпричастни към новодошлите в миналото, особено към по-бедните, по-слабо образовани имигранти от Източна Европа.

Всичко това е предизвикателство за левите партии, които разчитат на подкрепата на жените и цветнокожите. Важна част от проблема е идеологическа. Прогресивните са склонни да третират малцинствата като социални и икономически жертви, които трябва да бъдат подпомогнати от държавата. Мисълта е, че по-малко привилегированите хора се нуждаят от преференциално отношение, за да успеят.

Тъй като прогресивните партии разчитат все повече на високообразовани градски елити и по-малко на профсъюзи и индустриални работници, този вид мислене става все по-разпространен. Лявата идеология днес е по-загрижена за борбата с предразсъдъците срещу расовите и сексуалните малцинства.

Борбата с предразсъдъците е хубаво нещо. Предоставянето на по-добри възможности в образованието и други области на хора, жертви на расизъм, е похвално. Съществува обаче политически риск малцинствата да реагират зле на това, което се възприема като снизхождение. Хората не обичат непременно да бъдат третирани като жертви. Преференциалното отношение може да породи недоволство, когато е резултат от чувство за вина сред най-привилегированите.

Това, както и социалният консерватизъм по сексуални и религиозни въпроси, е една от причините все повече и повече латиноамериканци и дори чернокожи в САЩ да подкрепят Доналд Тръмп. Левицата вече не може да приема „дъговата коалиция“ на раса и пол за даденост. Ако не успее да научи този урок, крайната десница ще стане по-силна.