Фашизмът се възражда не в Рим, а в Москва

След победата на Джорджа Мелони и нейната партия „Италиански братя“ на радиослушателите на BBC бе казано, че парламентарните избори в страната ще доведат до „първия крайнодесен лидер след Бенито Мусолини“. Вярно е, че като млада жена Мелони става страстен привърженик на неофашистка партия и веднъж беше уловена да описва Мусолини като „най-добрия политик за последните 50 години“. Но представянето ѝ днес като национален лидер, паралелен на Мусолини, е журналистическо преувеличение, пише за Financial Times Тимъти Гартън Аш, международно признат историк и професор по европеистика в Оксфордския университет.

Със своята пламенна реторика за „Бог, отечество и семейство“, Мелони несъмнено е антиимиграционен, десен популист, силен социален консерватор и евроскептичен националист. Тя вещае проблеми за Брюксел и нещастие за много потенциални имигранти в ЕС. Веднага дойдоха поздравления от лидерката на френските националисти Марин льо Пен и сродни души в Унгария, Полша и Испания. Изборите в Италия извеждат тези тенденции като все по-масови в европейската политика.

Освен това има типична италианска черта: донякъде омиротворено, дори снизходително отношение към фашизма на Мусолини, особено в части от италианската десница. Историкът Пол Корнър изследва този феномен в своята навременна нова книга „Мусолини - митове и памет“. Мусолини също така направи „положителни неща“, посочи Антонио Таяни, когато беше президент на Европейския парламент през 2019 г. Силвио Берлускони, чиято партия „Форца Италия“ е един от коалиционните партньори на Мелони, каза пред списание Spectator през 2003 г., че „Мусолини не е убил никого“. Двама от внуците на Мусолини се кандидатираха на изборите под неофашисткия трикольор на „Италиански братя“. Просто е невъзможно да си представим нещо подобно в съвременната германска политика.

И все пак това не съставлява сериозно обвинение във фашизъм – нито ще се прояви във вероятните политики на новото правителство, камо ли в по-широката политическа система на Италия. Всъщност Италия след 1945 г. имаше необичайна комбинация от политическа нестабилност и институционална приемственост. Съществуват силни механизми за конституционен контрол. Италианската демокрация е по-малко застрашена днес, отколкото тази в САЩ.

Макар и да е реакционна и националистическа, в идеологията на Мелони няма почти нищо от прославянето на военното насилие, да не говорим за действителното насилие, което е характерно за фашизма. Италианският писател Умберто Еко описа мотото на испанските фалангисти: Да живее смъртта!

Има обаче сериозен претендент за този етикет: Русия на Владимир Путин. Толкова много от историческите характеристики на фашизма могат да бъдат намерени там. Държавно организираният култ към един лидер. Култивирането на дълбоко чувство на историческо негодувание. Индоктринирането на младежта и демонизирането на врага. Пропагандата на голямата лъжа – в случая на Путин, че украинците са фашисти. Идеологията на господство на един народ над друг: за Путин украинците всъщност не съществуват, те са просто вариант на руснаците. Естетиката на боен мачизъм и героично клане - припомнете си възхвалата на руския президент за бригадата, отговорна за зверствата в Буча. Преди всичко практиката на жестоки репресии у дома и геноцидно насилие в чужбина. 

Дълги години споделях нежеланието на други учени и анализатори да използват думата фашизъм в сегашно време. Разтеглив феномен дори в разцвета си през 30-те години на миналия век, фашизмът впоследствие страда от излишък на дефиниции. Да викаш "фашист!" е лесно спрямо Адолф Хитлер, тоталната война и Холокоста. Крайната левица допълнително девалвира термина, като го размахваше, за да заклейми всички - от капиталистическите босове до леко дисциплиниращите учители.

Путинизмът има постсъветско измерение, което е ново, докато исторически характерни елементи като активната масова мобилизация до голяма степен липсват в днешна Русия. Но нито едно историческо явление не се повтаря в абсолютно същата форма. Губим нещо важно в разбирането на пълното разнообразие от съвременна дясна политика, ако си забраним да говорим за фашизъм, както бихме направили, ако се откажем от всякакво споменаване на комунизма, когато обсъждаме лявата политика. С всички дължими уговорки можем да говорим за руски фашизъм.

Както Берлускони, така и другият коалиционен партньор на Мелони, Матео Салвини от Лигата, се изказват с възхищение за Путин. За щастие жената, предназначена да бъде следващият министър-председател на Италия, изрази твърда подкрепа за единна западна позиция срещу руската агресия в Украйна. Това показва колко път сме изминали от опияняващия европейски оптимизъм от началото на 2000-те, щом сега разчитаме на демократично избран пост-неофашистки лидер да ни помогне да победим един фашистки диктатор.