Финансовата система на САЩ все още е изправена пред последиците от кризата през 2008 г.

Гледайки как ръководителите на няколко големи американски банки - JPMorgan Chase, Bank of America и Citigroup - бяха въртени на шиш пред Конгреса наскоро, няма как човек да не си припомни този познат образ на низвергнати шефове на системно важни финансови институции на Капитолия след кризата от 2008 г., пише бизнес колумнистката и асоциирана редакторка във Financial Times Рана Форухар.

Този път политиците искаха да знаят не какво е сгрешил Wall Street, а какво планира да направи подобаващо, ако има нова криза, геополитическа (да, ръководителите на банките ще се изтеглят от Китай, ако Тайван бъде нападнат) или финансова.

Всичко това подчертава, че 15 години след голямата финансова криза все още има много риск в пазарната система - той просто идва от различни места. Може да се вземат, например, настоящите притеснения относно ликвидността на пазара на американски ДЦК. Както показаха светкавичният срив през октомври 2014 г., пазарният натиск при репо сделките от септември 2019 г. и изкривяванията през март 2020 г., свързани с Covid, съвършеният откъм „сигурност“ пазар се оказа доста крехък във времена на стрес.

Това само по себе си е част от наследството на 2008 г. Огромното количествено облекчаване, необходимо за преодоляване на финансовата криза, означаваше, че растежът на пазара на ДЦК изпревари способността или желанието на купувачите да държат съкровищни ​​бонове. Деглобализацията и икономическото отделяне между САЩ и Китай означават, че обичайните заподозрени, азиатските нации, се стремят да продават, а не да купуват държавни облигации във време, когато Федералният резерв активно се опитва да разтовари съкровищни ​​бонове от баланса си, като част от количественото затягане.

Междувременно големите банки, които традиционно играят ключова брокер-дилърска роля на пазара на ДЦК, казват, че са били ограничени от капиталовите изисквания след 2008 г. да вършат тази посредническа работа така добре, както в миналото. (Банките се надяваха пандемичните изключения от някои капиталови буфери да станат постоянни).

Както се казва в неотдавнашен доклад на Brookings Institution по темата: без промени размерът на пазара на ДЦК ще надхвърли капацитета на дилърите безопасно да посредничат на пазара чрез своите собствени баланси, причинявайки по-чести пристъпи на пазарна неликвидност, които ще пораждат съмнения относно статута на безопасно убежище на държавните облигации на САЩ.

Групи за защита на потребителите като „Американци за финансова реформа“ настояват за повече прозрачност при данните преди търговията, както и за централен клиринг за ДЦК, нещо, което би помогнало пазарът на държавните облигации в САЩ в размер на 24 трлн. долара да стане най-големият и дълбок пазар в света, по-малко фрагментиран и по-добре регулиран. Не е изненадващо, че банките се противопоставят не само на повече регулации, но и на капиталовите изисквания, които направиха по-трудно за тях, твърдят те, да държат повече държавни облигации.

Това ни връща към един от основните и все още неразрешени въпроси от голямата финансова криза - защо банките са толкова специални? Да, големите американски банки са далеч по-сигурни и по-добре капитализирани, отколкото бяха преди 2008 г. Но защо се дразнят от едноцифрени капиталови изисквания, когато фирмите във всяка друга индустрия държат кратни на това?

Част от това е просто желание да са поема повече риск и да се печелят повече пари. Но в рамките на това се съдържа по-нюансирано и легитимно оплакване, а именно, че банките все повече трябва да се конкурират с по-малко регулирани участници на пазара като трейдърски фирми (известни още като фондове за високочестотна търговия), които са навлезли на пазара на съкровищни ​​бонове, както и финтех компании и гиганти в областта на непубличния капитал, които се превърнаха във важни играчи в области като кредитирането и жилищата.

Това показва още един проблем в системата. Финансовите „иновации“ все още са далеч пред регулациите, точно както беше преди 2008 г. Добре известно е, че непубличният капитал се облагодетелства изключително много от възможността да купува еднофамилни къщи, многофамилни жилища и дори паркове за мобилни домове по начини, по които големи банките не можеха след кризата.

Оттогава непубличният капитал се насочи към здравеопазването (той иска да рационализира старческите домове, което е застрашително) и дори таргетира някои от индустриалните перли на САЩ - семейните промишлени предприятия. Как ли биха изглеждали тези печеливши бизнеси, базирани в местните общности, след като големите фондове ги лишат от активите им и ги натоварят с дългове.

Комисията за ценни книжа и борси (SEC) предложи по-строги правила за непубличните фондове и по-голяма прозрачност и по-добри измерители на таксите, което, разбира се, е необходимо. Междувременно Министерството на финансите преглежда публичните коментари за това как да се уверим, че няма да настъпи внезапен срив при съкровищните бонове. Има дори натиск за затягане на регулациите върху регионалните банки, които играят по-голяма роля във финансовата система. Всичко това е похвално.

Но също така сочи към най-големия въпрос, на който така и не отговорихме след 2008 г. – на кого е предназначена да служи финансовата система? На Wall Street или на реалната икономика? Човек би казал второто, но няма магическа пръчка, с която да се поправи система, която се е отдалечила толкова много от продуктивното превръщане на спестяванията в инвестиции. Както ни показа всичко - от все по-нестабилния пазар на съкровищни ​​бонове през пазара на жилищно кредитиране, сега доминиран от банки в сянка, до финансиализацията на суровините, все още имаме пазарна система, която твърде често обслужва повече себе си, отколкото реалната икономика.

Може би ще имаме нужда от още една криза преди този проблем да бъде окончателно решен.