С малко помощ отвън авторитарната ос ще се разпадне преди либералната

Най-хубавото на китайско-съветското разделение беше, че то помогна на Запада да спечели Студената война. На второ място в класацията беше сюблимното качество на враждебното отношение между „другари“. Имаше теоретични спорове относно тълкуването на марксистко-ленинската идеология. Имаше го и може би апокрифния, но моля нека бъде верен, отговор на Джоу Енлай, синът на мандарин, към Никита Хрушчов, синът на труда, когато го критикуваха, че живее луксозно: „И двамата сме предатели на нашата класа“, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш.

Автократите са склонни да се спречкват. Шовинизмът, който ги настройва срещу запада, не изчезва изведнъж в отношенията помежду им. От операция „Барбароса“ (планът за нападение на СССР от Германия през Втората световна война – бел. прев.) до войната между Иран и Ирак, това, което спаси либералната кауза през 20 век, освен американската мощ, беше липсата на общ фронт срещу нея.

Западът трябва да гарантира, че същото ще се случи и през 21 век. Това означава понякога антагонистичните режими да бъдат култивирани чрез провокиране на напрежението между тях. Автокрациите са не по-малко склонни към кавги, отколкото преди 50 години, когато Ричард Никсън стисна ръката на Джоу на фона на разрива между Пекин и Москва. Въпросът е дали западът все още разполага с изкуството и цинизма да експлоатира това.

Това лято Джо Байдън чукна юмрук за поздрав със саудитския престолонаследник, след като бе пропилял 18 месеца, избягвайки го като жесток управник. Недоволството на американските либерали беше шумно. Но ще е несравнимо с яростта на десницата, ако Байдън протегне по подобен начин ръка към Иран. Белият дом тества предпазливо вътрешното мнение преди потенциално съживяване на ядренaта сделка с Техеран.

Има достатъчно солидни аргументи срещу едното или и двете от тези сближавания. Но те трябва да бъдат претеглени спрямо факта, че и Саудитска Арабия, и Иран имат алтернативни ухажори в лицето на Китай и Русия. И двете страни разполагат с необходимите средства да облекчат енергийния проблем на Запада. Дори ако, игнорирайки всичко това, все още е правилно да ги „държат във фризера“, САЩ ще трябва да изградят удобни отношения с други неприятни режими в бъдеще. Или да поддържат съществуващите. Те не могат да направят това, ако се ангажират с рамката за света от типа „демокрации срещу автокрации“.

Изобилстват страховете от „умора“ на Запада от войната в Украйна. Историята показва, че авторитарният свят пръв ще се разпадне: ако не заради тази война, то заради нещо друго. Докато либералните държави са склонни да бъдат либерални по почти еднакъв начин, има нюанси на автокрацията, които не си пасват. Етническият шовинист мрази универсалния марксист. Духовникът мрази полковника. Две теокрации от различни вероизповедания се ненавиждат. „Ос“ беше пресилена дума за група враждебни страни от Втората световна война – Германия, Италия и Япония – които рядко гледаха една на друга като расово или цивилизационно равни.

Дори когато идеологиите съвпадат, суровият егоизъм ерозира отношенията. Оплакването на Кремъл от Вашингтон е, че на Русия не се гледа като на велика сила. Американският отговор: тя да се заеме с Китай, който има 10 пъти по-голямо население и е без очевидна деликатност към по-малките партньори. Китайско-съветското разделение започна в рамките на едно десетилетие след началото на Студената война. Кой си представя сегашната руско-китайска афера да продължи много по-дълго?

За САЩ обаче не е достатъчно да заемат изчаквателна позиция. Тя трябва да са активен подстрекател на разделения. Но това ще изисква вътрешна политика, която да не се срива всеки път, когато президентът използва цинични средства, за да постигне либерална цел.

Най-странното в държавничеството в САЩ е комбинацията от брилянтна тактическа гъвкавост и отказът да се признае това в ретроспекция. Наложи се идеята, че Америка се радва на сегашния си статут, защото „отстоява своите ценности“. Всъщност „либералният ред, основан на правила“ също е натрупване на много морални компромиси в миналото.

С ядрен монопол и огромен дял от световния БВП, има основания да смята, че американският президент Хари Труман в средата на 1945 г. е бил най-могъщото човешко същество, живяло някога. И въпреки това той не се чувстваше способен да прочисти Германия от бившия й режим. Той задържа императора на Япония на трона. Ако САЩ правеха морални компромиси в пика на своята мощ, колко ли по-прагматични ще трябва да бъдат сега?

Изглежда твърде прагматични, за да се избегне домашното недоволство. Виковете отляво и отдясно са различни, но водят до едно и също ограничение на външната политика. САЩ, включително Никсън, пропиляха ресурси и интелектуални усилия в началото на Студената война заради погрешната представа за „монолитния комунизъм“. Те не трябва да се поддават сега на идеята за монолитната автокрация. Евентуалната победа се крие в усещането и след това използването на пукнатините в не-либерализма. Макар че етичната придирчивост е естествена, по-висшата етика е да побеждаваш.