Глобалният юг е прав за икономическото двуличие на Запада

Икономическата политика в много страни навлезе в нова ера на стимули и субсидии. Но световните финансови пазари все още не са калкулирали това, пише глобалната бизнес колумнистка на Financial Times Рана Форухар.

Помислете за някои от скорошните заглавия. На срещите на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка във Вашингтон така наречените институции от Бретън Уудс (системата, оформила финансовата архитектура след войната – бел. прев.) бяха атакувани, след като лидери от Глобалния юг осъдиха лицемерието на кредиторите от богатите страни, които изискват строги икономии от заемателите, докато самите те трупат огромни дългове.

В Брюксел бившият президент на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги изнесе реч, в която се застъпи за обща индустриална политика на ЕС. От другата страна на Атлантическия океан администрацията на Байдън утрои митата за Китай и прие петицията на профсъюзите за търговски облекчения в корабостроенето, за да се противопостави на китайската държавна подкрепа за собствената му корабна индустрия.

Но в същото време трансграничният бизнес продължи както обикновено. Германският канцлер Олаф Шолц заведе група индустриални лидери на посещение в Пекин с цел създаване на съвместни предприятия в Китай. А министърът на търговията на САЩ Джина Раймондо помогна на Microsoft, де факто американският „национален шампион“, да договори инвестиция от 1,5 милиарда долара в изкуствен интелект в Обединените арабски емирства (ОАЕ).

Най-добрият начин да се обобщят тези заглавия е да се разбере, че дори когато фискалната политика на богатите страни се променя, за да подкрепи дългосрочния процес на реиндустриализация и климатичния преход у дома, световните финансови пазари все още са решително фокусирани върху максимизирането на краткосрочна печалба на частния сектор. Борбата ще продължи, докато се установи ново равновесие.

В Европа фискалната система е в колизия с финансовата. „Преследвахме умишлена стратегия за намаляване на разходите за заплати“, заяви Драги, имайки предвид стратегията на Европа след 2008 г. за затягане на коланите вместо инвестиции. „Нетният ефект“, посочи той, „беше отслабване на собственото ни вътрешно търсене и подкопаване на нашия социален модел“. Сега ЕС отчаяно се опитва да навакса чрез нов съюз на капиталовите пазари.

Междувременно Белия дом реагира на факта, че свободната търговия просто не държи сметка за отрицателни външни ефекти като изменението на климата. Наскоро Джон Подеста, старши съветник на президента Джо Байдън по въпросите на чистата енергия, каза в реч: „Когато наистина отчетем емисиите, въплътени в търгуемите стоки… емисиите от производствените процеси, които създават суровините и промишлените продукти, които купуваме и продаваме на световния пазар… то тогава търгуваните стоки представляват около 25 процента от всички глобални емисии.“

Според тези изчисления самата свободна търговия е вторият по големина въглероден замърсител след Китай. Това е така, защото настоящата глобална търговска и финансова рамка все още стимулира това, което е най-евтино за компаниите и най-изгодно за акционерите, а не това, което е най-добро за планетата.

Както отбеляза Подеста, САЩ преди са били най-големият производител на алуминий в света, а сега половината от суровината идва от Китай, но с 60 процента повече емисии. Всъщност емисиите, които американският Закон за намаляване на инфлацията (IRA) се надява да намали до 2030 г., са равни на това, което САЩ са внесли като промишлени стоки с голям въглероден отпечатък само през 2019 г.

В опит да реши този проблем Белия дом обяви нова работна група за климата и търговията, която ще се основава на идеята на търговския представител на САЩ Катрин Тай за „постколониална“ търговска система, която включва в цените въглеродното натоварване и трудовите стандарти. Такава система може например да предлага трансфер на технологии към развиващите се страни в замяна на ключови суровини.

Но глобалните финансови институции също ще трябва да се променят, за да има истинска промяна към по-добра система. На панел на Oxfam (международна асоциация за борба с бедността – бел. прев.) във Вашингтон наскоро Адриана Абденур, специален икономически съветник на бразилския президент Луис Инасио Лула да Силва, изтъкна „двуличието“ на „богатите страни и региони, които сега открито подкрепят и защитават индустриалната политика, докато все още настояват международната финансови институции да налагат остарелия Вашингтонския консенсус (списъкът с либерални реформи за развиващите се икономики – бел. прев.)“

Белия дом знае, че глобалният юг има право. Наскоро зам.-съветникът по националната сигурност на САЩ с ресор международна икономика Далеп Сингх призова за по-голямо използване на държавните кредитни схеми на Америка за намаляване на лихвените проценти за развиващите се страни.

Но той също така предложи няколко идеи, насочени към стимулиране на инвестициите в САЩ, които изглеждаха като излезли от наръчника за индустриална стратегия на развиващите се икономики. Те включват „фонд за стратегическа устойчивост“ за осигуряване на вериги за доставка на чиста енергия и дори суверенен фонд на САЩ за дългосрочни инвестиции в стратегически технологии.

Всичко това ни казва, че се намираме във важна повратна точка и че никоя държава няма всички отговори. Много заинтересовани страни обаче искат да се придържат към миналото, дори когато бъдещето се променя. Учудваща например е умишлената слепота на германските автомобилни производители, подписващи съвместна декларация за работа по свързани превозни средства с Китай, въпреки че Европа вероятно ще наложи ограничения върху китайските електромобили на Стария континент. По същия начин е притеснително, че стремежът на Америка да се противопостави на китайския изкуствен интелект ще доведе до това, че шепа американски технологични гиганти ще имат още по-голяма пазарна мощ.

Преминаването към нова икономическа парадигма вече започна. Къде ще приключи може само да се гадае, завършва Форухар.