Монетарната политика си остава груб макроинструмент

Имали ли сте някога проблем с крана на душа? Завъртате леко и водата става много гореща. Завъртете обратно и трябва да чакате, за да се охлади. Е, това е аналогията, за която се говори, че Милтън Фридман (американски монетарист, носител на Нобелова награда за икономика през 1976 г. – бел. прев.) е използвал, за да обясни трудностите при използването на инструментите на паричната политика, които имат „дълго и променливо“ изоставане при управлението на инфлацията.

Но изглежда сме забравили предупрежденията на Фридман, че паричната политика е груб инструмент, пише икономическият колумнист на Financial Times Тедж Парик. Първо, ерата на ниска инфлация от средата на 80-те години до глобалната финансова криза през 2007 г. повиши доверието в централните банки, но може би и преувеличи тяхната власт. Второ, след срива икономиките станаха по-зависими от монетарните власти предвид ограниченията пред фискалните стимули. Бяха въведени програми и инструменти като количествено облекчаване, контрол над кривата на доходността и бъдещи насоки. Това повиши влиянието на централните банки върху пазарите.

Днес централните банки са нон-стоп активни. Редовността на заседанията им е в синхрон с високочестотната търговия, 24-часовия цикъл на новините и социалните медии. „Пазарните лихвени проценти се променят ежедневно, отчасти в очакване какво ще направят централните банки. Това прехвърля богатство между финансовите пазари“, коментира Рикардо Рейс, професор в London School of Economics. „И създава обсесия около паричната политика – въпреки че малките ежедневни движения на лихвите имат незначително въздействие върху инфлацията.“

Инфлацията наистина би била по-висока днес, ако централните банки не бяха повишили лихвите. Но този последен инфлационен епизод беше предизвикан от шокове в предлагането, които лихвените проценти не могат директно и бързо да коригират. Централните банкери допуснаха грешки в началото на този цикъл, като очакванията от тях първоначално бяха твърде високи.

Монетарната политика влияе върху търсенето по не твърдо определен начин. Промяна в банковия лихвен процент (на който кредиторите се финансират от централната банка – бел. прев.) или балансовите операции на банките оказват влияние върху цените на финансовите пазари. Това, от своя страна, има последващ ефект върху цената на кредита за реалната икономика. Но механизмът рядко е гладък и варира в зависимост от макроконтекста. Последният лихвен цикъл подчерта това.

Първо, нарастването на заемите с фиксирана лихва – и на пандемичните спестявания – осуетиха въздействието на повишаването на лихвите. В Обединеното кралство делът на ипотеките с плаващ лихвен процент е спаднал от 70% на 15% през десетилетието до 2022 г., според Capital Economics. В Америка 30-годишните фиксирани ипотеки отдавна са нещо обичайно, но делът на новите ипотеки с плаващ лихвен процент е спаднал рязко от 80-те години насам. Емитирането на американски корпоративни облигации с плаваща лихва също е намаляло от около 30 процента преди финансовата криза през 2007-08 г. до около 15 процента сега, добавя Capital Economics.

Второ, на кривата на Филипс - че по-ниската инфлация (обусловена от по-високи лихви – бел. прев.) върви с висока безработица - също не може да се разчита в този цикъл. Пазарът на труда след пандемията беше необичаен поради комбинация от намаляващи нива на участие на работната сила, променящи се предпочитания към работните места и недоизползването на трудовите ресурси от компаниите. Това може да обясни затегнатостта на трудовия пазар в условията на по-високи лихви.

Трето, пазарните очаквания се усложниха. Индексът на финансовите условия на Goldman Sachs в САЩ – измерител за достъпността на финансовите пазари – се разхлаби обратно до нивата от лятото на 2023 г. Идеята, че Федералният резерв на САЩ е достигнал пика при лихвите, доведе до подем на пазарите на акции и облигации. Това се отразява и на реалната икономическа активност, след като калкулираните намаления на лихвените проценти подкрепят възстановяването на жилищните пазари.

Тези фактори намалиха силата на паричната политика в този цикъл и може да продължат да са в сила. Резултатът е, че лихвите трябва да са по-високи, за да осигурят дадено икономическо въздействие, и че забавянето в оказването на влияние върху икономиката – често оценявано на между 18 и 24 месеца – отнема повече време.

Санджей Раджа, главен икономист за Великобритания в Deutsche Bank, казва, че това създава повече волатилност и риск от грешки. „Ние пресмятаме, че само 70 процента от увеличенията на лихвите в Обединеното кралство са достигнали до икономиката“, посочва той. Раджа смята, че Комитетът по паричната политика на Английската централна банка (АЦБ) „рискува прекомерно затягане“.

Друг урок е, че ефективността на монетарната политика зависи също от структурните икономически двигатели около нея. В края на краищата ерата на ниска инфлация преди финансовата криза беше подкрепена от еластични производство и енергийни доставки. Гледайки напред, използването на лихвени проценти с неопределено забавяне при повлияването на търсенето е рецепта за волатилност, тъй като шоковете в предлагането от регионализацията, геополитиката и по-малко благоприятната демография продължават – освен ако няма компенсиращи ръстове в производителността.

Както отбелязва Фридман, разчитането на паричната политика по-скоро изостря, отколкото смекчава икономическия цикъл. Фискалната политика и тази от страната на предлагането трябва да получат по-голям фокус в дебата за ценовата стабилност. В края на краищата дефектният кран е още по-безполезен, ако водопроводната инсталация е повредена, завършва Парик.