Глобализацията вече не е „хипер“, но продължава да напредва

Съобщенията за край на подема при глобализацията, които започнаха да се публикуват през 90-те години на миналия век, датират приблизително откакто и самият процес. COVID, противоборството между САЩ и Китай, изменението на климата и борбата за надмощие на зелената индустрия се лансират като причини за спирането на глобализацията. И въпреки това тя напредва, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

Вярно е, че ерата на „хиперглобализация“ от периода 1992-2008 г., когато търговията растеше значително по-бързо от глобалния брутен вътрешен продукт (БВП), приключи – промяна, много добре описана в нов анализ от Арвинд Субраманиан, Мартин Кеслер и Емануеле Проперзи.

Но при по-внимателен поглед изглежда, че някои от положителните страни на глобализацията или са се забавили естествено, или все още са в процес на развитие, а това, което се е обърнало, не е голяма загуба. Предстоят някои сериозни предизвикателства при справянето с макроикономически шокове, особено в Китай, и винаги го има риска геополитическото напрежение да ескалира бързо. Но само тези, които фетишизират интернационализацията на все по-голям дял от дейността във всеки възможен икономически сектор, трябва да се тревожат много за случилото се досега.

В световен мащаб търговията със стоки като дял от БВП стагнира или леко се е свила след финансовата криза през 2008 г. Търговията с услуги все още нараства спрямо БВП, макар и с по-бавни темпове от преди, като данните са изкривени от неточно отчитане с цел избягване на данъци.

Но, както отбелязва анализът, забележителното развитие не е, че търговията със стоки се забавя, а че остава толкова силна. Тя се сблъсква със силни насрещни ветрове, но те са по-скоро свързани с еволюцията на световните икономики, отколкото със сътресения като ковид или месещи се правителства.

От една страна, процесът на арбитраж при разходите за труд (богатите страни се захранват от икономики с по-ниски доходи) донякъде се изчерпа, поне в онези страни (като Китай), където добрата инфраструктура свърза евтините работници към глобалните мрежи за стойност. (Има много повече, което може да се направи в страни като Индия, но лошите инфраструктура и бизнес климат пречат.) Това е резултат, който трябва да се приветства. Следвоенната търговия със стоки изигра толкова голяма роля в намаляването на глобалното неравенство, че остават по-малко бедни работници, които тя трябва да избави.

Във връзка с това, въпреки че индустриалното производство се задържа като дял от световния БВП през 2010-те години, по-малък дял от промишленото производство се търгува на международно ниво. Китай, развивайки се икономически и придвижвайки се нагоре по веригата на стойността, внедри повече мрежи за доставки в собственото си стопанство.

Има една част от глобализацията, която определено е спаднала, но това всъщност е причина за облекчение. Трансграничните капиталови потоци така и не възстановиха нивата си отпреди глобалната финансова криза. И още нещо хубаво: движението на капитали преди кризата отразяваше финансов балон. Винаги е било грешка привържениците на глобализацията да приравняват свободната търговия със стоки и услуги с либерализираните капиталови сметки.

Донякъде е тревожно, че потоците от преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ) също са намалели, тъй като това е по-тясно свързано с икономическия растеж. Но голяма част от ПЧИ са дейности по сливане и придобиване, които генерират такси за адвокати и банкери, но не допринасят много за приемащите ги икономики.

ПЧИ на зелено, които добавят към производствения капацитет, са от много по-голяма помощ, а броят на новите такива проекти остава сравнително постоянен след финансовата криза. Необходими са много повече инвестиции в страните с ниски и средни доходи, особено за осъществяване на зеления преход. Но това е провал на правителствата, които не са създали адекватни стимули за климатично финансиране, а не че глобалната финансова система е блокирала.

Както винаги, когато сме оптимисти по отношение на глобализацията, добре е да направим някои уговорки. Икономическите трудности на Китай – замръзналият растеж след ковид и сривът на ПЧИ – изглеждат доста сериозни. Китайските власти, първоначално реагирайки на финансовата криза от 2008 г., изместиха фокуса си от насърчаване на експорта към разходи за инфраструктура, особено в жилищното строителство (износът на страната обаче продължи да печели глобален пазарен дял). Пренасочването на търсенето към местната икономика като цяло е правилната политика за Китай, но не чрез подхранване на балон при имотите.

Разбира се, спадът на преките чуждестранни инвестиции към Китай не е непременно пагубен за създаването на глобални мрежи за стойност, тъй като международните компании могат просто да пренасочат инвестициите си към други икономики. Но ако Китай се върне към активното насърчаване на експорта и създаде повече пренасищане при стоки като полупроводниците и електрическите превозни средства, произтичащият поток от износ ще засили търговското напрежение. Това може да допринесе за отлагане на китайския икономически срив, но не и да го предотврати.

Все пак анализът на Субраманиан и колеги трябва да ни напомни защо ни е грижа за глобализацията. Интегрирането на световните пазари на стоки, услуги, капитал, данни и хора не е нещо, което трябва да се преследва на всяка цена. Това е средство за постигане на целта. В продължение на 30 години търговията със стоки и услуги насърчаваше просперитета, включително създаването и (несъвършеното) разпространение на технологии за подобряване на живота. Управлявана правилно, тя може да помогне да се направи същото в борбата с климатичните промени.

Глобализацията със сигурност не се провали. Нито пък към момента се е ударила в стена. Тя еволюира, отчасти в отговор на промените, причинени от собствения ѝ успех. Силно рекламираната ера на хиперглобализацията избледня, но все още се постига солиден напредък, завършва Бийти.