Простите аналогии са добър начин за онагледяване на икономиката

Паркът Тиволи Гардънс в сърцето на Копенхаген е един от най-старите увеселителни паркове в света. Основан е преди 180 години, като неговият създател Джордж Карстенсен е осигурил земята чрез петиция до крал Кристиан VIII с аргумента: „Когато хората се забавляват, те не мислят за политика“.

В Тиволи и аз не мисля за политика, пише колумнистът на Financial Times Тим Харфърд. Но докато чакам да се повозя на Демона и Звездния летец, не мога да не мисля за икономика. По-конкретно, мисля за очарователната реч на Робърт Лукас „Какво правят икономистите“. Тя беше изнесена като встъпителен адрес през 1988 г., седем години преди изключително влиятелният макроикономист да бъде удостоен с Нобелова награда.

Прегледах отново речта, когато до мен достигна новината за смъртта на 85-годишния Лукас. „Ние сме основно разказвачи на истории“, пише той, „създатели на измислени икономически системи“.

За да илюстрира това, той разказа история за икономическа депресия в увеселителен парк. Във въображаемия парк на Лукас хората купуват пачка билети на входа и ги харчат за всичко - от влакче до хотдог. Всяка атракция се управлява като независим бизнес, докато билетното гише служи като централна банка.

Във вял ден собствениците на атракциони ще изпратят работниците си у дома. Както заетостта (отработените часове), така и броят на закупените билети (наречете това БВП, ако желаете) ще варират в зависимост от училищните ваканции, времето и случайността.

Трябва ли да наричаме вялия понеделник през март депресия? Не, казва Лукас. „Под икономическа депресия имаме предвид нещо, което не трябва да се случва, нещо патологично.“

Така че тогава си представете, че централната банка - пардон, билетното гише - решава да ограничи забавлението, като намали паричното (билетното) предлагане. Вместо да издаде 100 билета за 100 датски крани, гишето продава 80 за същата сума. Важно е, че то не казва на бизнесите в парка, че е решило да направи тази промяна. Без тяхното съгласие или знание, то ефективно е повишило цените им. Какво става?

Някои клиенти стискат зъби и харчат малко повече, за да са сигурни, че ще получат всички билети, които са планирали. Други купуват по-малко билети. Някои си тръгват без да купят изобщо.

Вътре в парка има по-малко клиенти и те си носят сандвичи, вместо да купуват хотдог. Те харчат по-малко за атракциони и отделят повече време, за да се насладят на безплатни неща, като например разходка около езерото. Операторите, които са планирали да се разширят на фона на дългите опашки, сега няма да са толкова сигурни. Други оператори, които са се притеснявали, че техните атракции излизат от мода, виждат мрачно потвърждение и може да затворят за постоянно, за да намалят загубите си. Увеселителният парк като цяло ще загуби привлекателността си, като физическият капацитет, продукцията и заетостта ще се свият, за да отговарят на неразбрания спад в търсенето.

Както обяснява Лукас, този спад „наистина е вид патология. Клиентите пристигат, нетърпеливи да харчат… Концесионерите са готови и чакат да ги обслужват.” Всички съставки са на мястото си, но не си пасват поради грешка в паричната (билетната) политика.

В крайна сметка паркът трябва да възстанови своето равновесие. Операторите могат да поискат по-малко билети за своите атракции ; клиентите ще разберат, че 80 билета купуват толкова, колкото са купували 100 билета преди промяната на цената. Увеселителният парк отново ще се оживи. Но всичко това ще отнеме време и може да е нанесена трайна вреда.

Обърнете историята: какво ще стане, ако централната банка - пардон, гишето за билети - продаде твърде много билети (за същата сума – бел. прев.)? На практика то е свалило всички цени, без да уведоми концесионерите. Виждайки изгодна сделки, хората се трупат в парка. Хотдогът свършва; горчицата и кетчупът изсъхват. Посетителите прекарват по-голямата част от времето си в редене на опашки, вместо да се возят на влакчетата. Бизнесите вътре може да извикат допълнителен персонал, дори да заемат пари за да се разширят. Но в крайна сметка те ще осъзнаят, че увеличеният брой билети, които са получили, не струва толкова, колкото са очаквали.

Тези истории описват как една централна банка може да предизвика рецесия или инфлация. Намирам ги за прекрасен прозорец към това как работят икономиките, пише авторът.

Вярно е, че има и други видове рецесия. В моята книга „Икономистът под прикритие отвръща на удара“, отбелязва Харфърд, разказах истинска история за рецесия в лагер за военнопленници през 1940-те години, описана от един от военнопленниците, икономистът Р. А. Радфорд.

Лагерът, подобно на увеселителния парк, имал проста икономика. Тя се подхранвала от доставката на пакети от Червения кръст, чието съдържание след това се търгува: сикхските затворници не искали бръснарски ножчета или говеждо месо, французите умирали за кафе, англичаните жадували за чай.

Рецесията в лагера настъпила не защото предлагането на пари било ограничено, а защото пакетите на Червения кръст спрели да пристигат - това, което един икономист може да нарече "екзогенен шок". (За пример от реалния свят, представете си война, прекъсваща доставките на петрол, природен газ и храна. Не изглежда неправдоподобно.)

Тези малки истории ни учат, че една икономика може да бъде повлечена надолу поради обикновена грешка в монетарната политика, но понякога настъпва рецесия, защото икономиката се е сблъскала с непреодолимо препятствие. Една от задачите на добрата централна банка е да се увери, че разбира разликата, нещо, с което централните банкери в момента имат проблем.

Недостатъкът на подобни истории, признава Лукас, „е, че всъщност не сме заинтересовани от разбирането и предотвратяването на депресии в хипотетични увеселителни паркове; аналогията, която един човек намира за уместна, друг може да намери за нелепа.“

Тогава какво да се прави? „Продължавайте да се опитвате да разказвате все по-добри истории... забавно и интересно е и наистина няма практическа алтернатива.“