Настоящата международна търговска система не работи добре

Наскоро се навърши десетата годишнина от срутването на фабриката Rana Plaza в Бангладеш, при която 1100 шивашки работници бяха убити, защото зле построената фабрика се стовари върху тях, пише глобалната бизнес колумнистка на Financial Times Рана Форухар. Оказа се, че фабриката произвежда стоки за големи световни марки.

Мениджърите, които взеха решението да аутсорснат дейността надолу по производствената верига на неизвестни лица, просто правеха това, което Finance 101 (серия финансови видео курсове – бел. прев.) би им казала да направят: изваждане на  разходи от счетоводния баланс и третиране на труда като разход, а не като актив. Игнориране на рисковете под повърхността, дори такива, които водят до смърт и отчаяние.

Този вид мислене бе в центъра на световната търговия от десетилетия. Нека капиталът, стоките и труда се движат където искат, дори това да доведе до човешко страдание и/или деградация на планетата. Докато цените на акциите се покачват и разходите на потребителите намаляват, няма проблем.

Китайските трудови лагери в провинция Синдзян са, може би, върхът на този вид мислене. Как може която и да е страна или компания да се конкурира със субсидирани от държавата бизнеси с малко предпазни мерки за околната среда, които са обвинявани, че принуждават с робски труд да се копае силициев диоксид, който след това се използва в соларни панели, електроника и други видове стоки, заливащи света на цени под пазарните?

Отговор: не може, освен ако не се променят икономическите правила на играта. Последните 40 години на неолиберална икономическа политика ни дадоха по-голям глобален растеж от всякога, измъквайки много милиони хора от бедността, но също така ни донесоха огромно неравенство в рамките на страните и множество отрицателни външни ефекти. Те варират от принудителен труд, през влошаване на климатичните промени, до много крехки, концентрирани вериги за доставки, които доведоха до недостиг и хиперинфлация на ключови стоки - от природен газ до редкоземни минерали.

Поради последиците от войната в Украйна и нарастващото съперничество с Китай администрацията на Байдън и до известна степен ЕС работят за изместване на парадигмата от ефективност към устойчивост. Техните методи включват субсидиране на диверсифицирано производство на полупроводници, което пазарът няма (92 процента от всички полупроводници от висок клас се произвеждат в Тайван).

Американският закон за намаляване на инфлацията (IRA) е предназначен да отиде дори по-далеч, като се заеме с проблема с концентрацията и липсата на инициатива от частния сектор в прехода към чиста енергия. Целта е да се противостои на страна като Китай, която има както голяма концентрация в ключови области като редките земни минерали, така и правителство, което няма нищо против да използва това в своя полза.

Ако САЩ и Европа искат множество източници на такива общи блага, те трябва да ги субсидират. Пазарната система просто не би могла сама да се конкурира с евтини соларни панели, електрически превозни средства или чипове.

Европейците се оплакаха от IRA, отчасти защото той дойде като изненада. Никой, включително мнозина от нас, които се застъпваха за по-голяма пазарна намеса на правителството на САЩ от години, не очакваха да видят Америка да възприеме индустриална стратегия през живота ни, пише авторката. Но самият ЕС сега осъзнава факта, че подобни програми са единственият начин да се справи с това, което частните пазари няма да стимулират, и да се конкурира с държави, които никога не са спазвали буквата на правилата на Световната търговска организация (СТО).

Съветникът по националната сигурност на САЩ Джейк Съливан изложи част от този нов наратив в скорошна реч, която свърза вътрешните планове на САЩ с външната политика. Той даде да се разбере, че старият „Вашингтонски консенсус“ вече го няма – отчасти защото не беше в състояние да се справи с предизвикателствата на една по-уязвима финансова система, крехки вериги за доставки и загуба на работни места от работническата класа (с последващи удари по демокрацията).

В старата система, както той каза, беше вградено предположението, „че типът растеж няма значение. Всякакъв растеж беше добър. И така, различни реформи се комбинираха, за да привилегироват някои сектори на икономиката, като финансите, докато други основни сектори, като полупроводници и инфраструктура, атрофираха. Нашият индустриален капацитет – който е от решаващо значение за способността на всяка страна да продължи да прави иновации – понесе истински удар.“

Хората в тази администрация настояват, че не става въпрос за „Америка сама за себе си“ или дори основно за сдържане на Китай (всъщност самата идея, че която и да е държава може да обуздае Китай, е нереална). По-скоро те вярват, че става дума за работа със съюзници – които се дефинират по-широко, за да включват части от Глобалния юг – за създаване на система, която работи с допускането, че силата съществува и не може да бъде икономически моделирана и че не всеки растеж означава едно и същото. „Нашата цел не е автаркия (икономическа самодостатъчност – бел. прев.)“, каза Съливан в речта си. „Целта е устойчивост и сигурност в нашите вериги за доставки.“

Като добре дошла промяна, политиците във Вашингтон също така се отдалечават от термина „отделяне“ от Китай и вместо това говорят за „намаляване на риска“ както на страната, така и за световната икономика, термин, използван и от председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в скорошната й реч за Китай.

Глобалната търговска система в този си вид не работи добре. В речта си Съливан говори за запазването на ангажимента на САЩ към СТО, като същевременно призна ключовия въпрос на днешния ден: „Как търговията се вписва в нашата международна икономическа политика и какви проблеми се стреми да разреши?“ Както ще твърдя по-нататък в бъдеще, това трябва да започне с решаване на проблема с концентрацията и конкуренцията, завършва Форухар.