Икономическата болка отразява скорошния спад на жизнения стандарт

Новата година не бе посрещната с въодушевление от мнозина в Америка, пише редакторката за САЩ на Financial Times Джилиън Тет. Тъй като инфлацията изяжда доходите, домакинствата трябваше да намалят потреблението на основни неща, да понижат отоплението, да купуват на кредит и в някои случаи да прибягнат до хранителни банки или ваучери за гориво.

Естествено, хората се страхуват от перспективите. Но за тези, които са преживели минали кризи, настоящите нива на тревожност може би изглеждат странно. По време на сесия с въпроси и отговори миналия февруари Чарли Мангър, 99-годишният милиардер и бизнес партньор на Уорън Бъфет, се оплака, че „хората са по-малко щастливи от състоянието на нещата, отколкото когато ситуацията е била много по-тежка“. В миналото, отбеляза той, „животът е бил доста брутален, кратък. Нямало е нито печатна преса, нито климатици, нито модерна медицина… Ако хората са искали три деца, е трябвало да добият шест, защото половината ще умрат в ранна детска възраст. Това е било положението при нашите предци.” Писатели, включително психологът Стивън Пинкър и покойният статистик Ханс Рослинг, по подобен начин посочиха, че стандартът на живот на повечето хора днес е драстично по-добър.

Няма спор. Но това няма да спре хората да се чувстват ядосани или уплашени. Една очевидна причина е, че това, което има значение за икономическите настроения, не е дали стандартът на живот е по-добър от този на предишните поколения, а какъв е в сравнение с близкото минало. Британските граждани днес може и да знаят, че живеят по-добре от своите баби и дядовци, да речем, но това, което боли, е скорошният спад на жизнения стандарт. Аналитичният център The Resolution Foundation казва, че домакинствата в Обединеното кралство ще бъдат с 2100 паунда по-бедни през 2023 г. спрямо миналата година.

Другият ключов момент, често пренебрегван, е концепция, която обичам да наричам индекс на споделяне на болката. Да живееш в свят, в който икономическите сътресения се споделят по по-справедлив начин, е много по-различно от живота в свят, в който някои поемат тежестта, а други са защитени от големите си запаси от богатство. Мангър, който е твърдо във втория лагер, отбелязва, че емоционалното въздействие на неравенството е дълбоко: „Светът не се ръководи от алчност, а от завист… Всичко, за което хората мислят, е, че някой друг има повече и че това не е честно.”

Жалко е че икономическият дебат не се фокусира повече върху този индекс на споделяне на болката. Да, икономисти като Томас Пикети и Емануел Саез използваха данни, за да илюстрират как неравенството в богатството и доходите рязко се е увеличило през последните десетилетия. Но въпросът дали хората смятат, че икономическата болка се споделя, се нуждае от много повече анализи. Това рядко е обект на проучванията на общественото мнение, въпреки че има значение за политиката, особено след като интернет създава някога невъобразими нива на прозрачност. Стремежът към лукс е навсякъде и в много страни за младите хора става все по-трудно да си намерят сигурна работа или да купят къща.

По време на пътуванията си открих, че културите се различават значително в това отношение. В единия край на спектъра е Япония, където живях през 90-те години, едно от изгубените десетилетия на стагнация. Тогава икономиката беше болна. Но поразителното беше степента в която социалните норми разпределяха тази болка. Когато големите компании трябваше да намалят разходите, да речем, те обикновено понижаваха заплатите на всички, вместо да уволняват младшите работници.

Когато мениджърите на активи размишляваха върху риска от загуба на пари от вложенията си в японски държавни облигации, те понякога ми казваха, че такива загуби биха били поносими, защото всички инвеститори в такива ДЦК ще претърпят евентуалните отписвания на главница. Съществуваше идеал за споделена жертва и дори понякога да се нарушаваше на практика, той помагаше за поддържане на социалното сцепление. Страна като САЩ, със своята дълбоко индивидуалистична култура, се намира в другия край на спектъра.

Pew Research наскоро отчете, че близо 25% от американски родители (и 40% от чернокожите) са имали затруднение да плащат за храна или жилище през изминалата година. Но когато прогресивни политици като Елизабет Уорън призовават за преразпределителни мерки като по-високи данъци за богатите, това предизвиква гнева на  десницата. Споделената жертва не е доминиращ идеал. Вместо това цари настроение на къкрещо негодувание и политически антагонизъм.

Обединеното кралство се намира в средата на този спектър. Концепцията за споделената жертва е идеализирана в обществения дискурс, народните спомени за „духа“ през Втората световна война и т.н. Но Великобритания също е силно неравно общество и „мизерните“ перспективи за 2023 г., ако използваме термина, цитиран в анкета на FT сред икономисти, влошава това. Оттук и стачките на медицински сестри, машинисти и други, които са претърпели намаление на реалните заплати заради инфлацията и правителствените икономии.

Така че макар никой да не обича да говори за болка, камо ли да я споделя, ние ще трябва да хванем бика за рогата през 2023 г. В противен случай политиката ще бъде все по-отровна. Което трябва да плаши всички ни.