Деглобализиращият се свят е инфлационен

През последните няколко десетилетия глобализацията и дезинфлацията вървяха ръка за ръка. Докато мултинационалните компании се разрастваха далеч отвъд границите на отделните страни, те можеха да използват технологии, аутсорсинг и икономии от мащаба, за да понижават цените. Евтината работна ръка, евтиният капитал и евтините суровини ги поддържаха ниски, пише колумнистът на Financial Times Рана Форухар.

Сега войната в Украйна сложи край на евтиния руски газ. Световният напън към въглеродна неутралност в крайна сметка ще добави постоянен данък върху използването на изкопаеми горива. Разделянето между САЩ и Китай означава край на „ефективните“ (т.е. евтините), но крехки вериги на доставка. Краят на количественото облекчаване и увеличаването на лихвите от Федералния резерв слагат ограничение на лесните пари.

Аспектите на тази нова реалност са добре дошли. Да разчиташ на автократични правителства за ключови доставки никога не е било страхотна идея. Да очакваш страни с изключително различни политически икономики да спазват единен търговски режим бе наивно.

Замърсяването на планетата, за да се произвеждат и транспортират стоки с нисък марж по света, не носи много смисъл, когато отчетеш истинската цена на труда и енергийните източници, да не споменаваме променящата се геополитика. Над три десетилетия от спадащи реални лихвени проценти доведоха до непродуктивни и опасни балони на активите, а ние отчаяно се нуждаем от известно определяне на цените на пазарите.

Като се има предвид всичко това, не може да се заобиколи факта, че един деглобализиращ се свят ще бъде по-инфлационен, поне в краткосрочен план. Това ще представлява голямо предизвикателство както за американската икономика, така и за по-широкия свят.

Както казва анализаторът на Credit Suisse Золтан Позар на клиентите си в скорошен коментар, „войната означава индустрия“, независимо дали е гореща война или икономическа война, а разрастващата се индустрия означава инфлация. Това е точно обратното на парадигмата, която изживяхме през последния половин век, през който „Китай стана все по-богата, произвеждайки евтини неща... Русия стана много богата, продавайки скъпи неща, произведени с евтин газ“. В същото време САЩ „станаха много богати с количествено облекчаване. Но своеволието на количественото облекчаване дойде от режима на „ниска инфлация“, активиран от евтин износ, идващ от Русия и Китай“.

Всичко това сега се променя. И това означава, че дори ястребово настроените централни банкери може да не успеят да контролират инфлационната среда. Това е тема, която бе централна на конференцията в Джаксън Хол наскоро, когато икономистите Франческо Бианки от Johns Hopkins University и Леонардо Мелоси от Фед в Чикаго представиха важен доклад, който поставя под въпрос какво може да направи паричната политика, за да забави инфлацията, ако фискалната позиция на страната се влошава.

Основната идея е, че ако увеличенията на лихвите доведат до рецесия, данъчните постъпления ще намалят и вместо съкращение на разходите за големите неща – например за отбрана – или дефолт по сметките на финансовото министерство, ще получите нарастващ дълг. Когато положението с дълга се влоши значително, обикновено става все по-трудно и по-трудно за паричната политика да се пребори с инфлацията, затова се получава лавинообразен ефект. Резултатът? Освен ако паричната политика не е придружена от по-стабилна фискална ситуация, резултатът ще ускоряваща се инфлация, икономическа стагнация или нарастващ дълг.

Централните банки от години умоляват политиците и от двете страни да допълнят усилията им в паричната политика с подходяща фискална политика. Сега нещата наистина започват да се случат. Когато лихвите растат, в идеалния случай искате по-малко дълг. Това изисква по-високи данъци или по-малко разходи. Първият вариант разчита на демократите, контролиращи Конгреса – не е ясно колко дълго ще се случи, тъй като междинните избори през ноември наближават. Вторият вариант е малко вероятен предвид фискалните инвестиции, присъщи на един деглобализиращ, декарбонизиращ се свят.

Вземете, например, разходите за по-сигурни вериги на доставка. САЩ тъкмо приеха закон, който дава на производители на чипове субсидии за 52 млрд. долара. Германия харчи 100 млрд. долара за модернизиране на армията си. Западът вероятно ще похарчи 750 млрд. долара, за да възстанови Украйна, а Г-7 наскоро обявиха планове да налеят 600 млрд. долара в инфраструктура, за да устоят на огромния проект на Китай „Един пояс, един път“. Всичко това е, в краткосрочен план поне, инфлационно.

Освен това има предизвикателства в гарантирането на производството. „Инвентарът за снабдителните вериги е това, което е ликвидността за банките“, казва Позар. Той отбелязва също така, че германско производство с добавена стойност за около 2 трлн. долара разчита на газ за 20 млрд. долара от Русия. Какво се случва, ако потоците бъдат спрени изцяло тази зима? Може и да разберем.

В тази история има няколко важни предупреждения. Продуктивните разходи за неща като инфраструктура, стоки и услуги с висока стойност и прехода към чиста енергия може и да са инфлационни в краткосрочен план, но в крайна сметка засилват фискалната позиция на страната, захранвайки дългосрочен растеж. Наистина, тези видове „продуктивни балони“ - при които публичният сектор осигурява стимули за инвестиции в жизненоважни технологии и нови пазари – позволяват периоди на широк, устойчив растеж.

Въпросът е колко от днешните разходи ще бъдат продуктивни и дали правителствата ще имат способността да премахнат онези, които не са. Във всеки случай, в краткосрочен план, краят на епохата на неолибералната глобализация ще се превърне в попътен вятър към по-висока инфлация. Точно както самата глобализация, това представлява огромна икономическа промяна, която предвещава всякакви неочаквани последици.