Убеждаването на хората да мислят за бъдещето е по-трудно, отколкото си мислим

Ако разпръсна счупени стъклата по земята и някой мине върху тях и си нареже краката, има ли значение „кога“ точно ще стане? Това е мисловният експеримент в началото на предстоящата книга на философа Уилиъм Макаскил „Какво дължим на бъдещето“, пише британският журналист Стивън Буш за Financial Times.

Аргументът на Макаскил е, че вредата си е вреда, независимо дали моите стъкла причинят порязвания по-късно днес, следващата седмица или след 10 000 години. Той вярва, че трябва да считаме вредата за бъдещите хора за равна по тежест на тази, нанесена на живите. И тъй като потенциалният брой на бъдещите хора е много по-голям от тези, които живеят в момента, това трябва да промени начина, по който мислим за проблемите и рисковете в настоящето.

Макаскил иска да защити „дългосрочния поглед“: да се предпазим от катастрофални рискове, които могат или да унищожат човешкия живот, или трайно да ограничат разцвета ни. Ако разгледаме правата и безопасността на бъдещите хора, начина, по който мислим за риска в по-краткосрочен план, се променя. Един процент шанс за катастрофално събитие - като например необратима промяна на климата или пълномащабна ядрена война - може да изглежда като приемливо ниво на риск, но когато вземем предвид риска за бъдещите поколения, толерансът става невъзможен. Или поне така гласи теорията.

Но работи ли това? Един неизбежен проблем е репродуктивната свобода. Макаскил изключва ограничаването на достъпа до аборт, още по-малко задължаването на хората да имат деца. Но от актюерска гледна точка е трудно да се спори, че изборът ни да останем без деца, така че да можем с партньорите си да пръскаме разполагаемия си доход за изискани ресторанти, посещения на футболни мачове или приятни ваканции, е нещо различно от неморален, когато вземем предвид потенциалните ползи за бъдещите поколения от това да се размножаваме сега.

Със сигурност всеки данъкоплатец от горната скала за облагане трябва да осинови или сам да има деца, като се има предвид, че статистически погледнато тези деца ще получат по-добри възможности и тези възможности ще продължат по-дълго от нашия алтернативен план за живот?

Това, че Макаскил не прави това заключение, ни казва нещо важно за полезността на неговия мисловен експеримент. Трябва, разбира се, да отчитаме дългосрочните рискове. Но проблемът с подхода на Макаскил е, че знаем, че не работи много добре. Много хора чуват, че има, да речем, катастрофален риск с шанс едно към шест, но те или смятат, че ще го приемат, или потъват в отчаяние. Сравнително малко хора го възприемат като призив за действие. Далеч от това да бъдат вдъхновени от по-голямо чувство за човешки потенциал, перспективата за векове с възможни катастрофи може да накара хората да се почувстват така, сякаш могат да се предадат тук и сега.

Интелектуалните предци на дългосрочния поглед са утилитаризмът (моралната стойност се определя от ползата на действието – бел. прев.) и така нареченият ефективен алтруизъм. Мисловният експеримент на Макаскил припомня работата на австралийския философ Питър Сингър, който имаше за цел да покаже, че отдалечеността във времето не трябва да влияе на нашите опасения за причиняване на вреда. Но успехът на ефективния алтруизъм не се коренеше в убеждаването на хората, че трябва да дават средства за благотворителност или да внимават да не вредят, а в убеждаването им, че ако проявяват благотворителност, ще направят повече добро, като дадат парите си за неща, които работят - като мрежи против малария или обезпаразитяване. Мисленето в дългосрочен план обаче неизбежно включва това да бъдем по-отворени към пропуските в информацията и да приемем, че не можем да знаем със сигурност какво ще сработи или какво не. 

Освен това, за да се осигури дългосрочното бъдеще, е необходимо да се убедят хората, които все още не вярват, че то има значение. Може да се каже, че текущата траектория по отношение на климатичните промени много прилича на руска рулетка: колкото по-дълго играете, толкова по-вероятно е да загубите. Но може би по-добрият начин да накарате хората да спрат да играят на руска рулетка е да им обясните, че има голям шанс да си пръснат главите още днес, вместо че има още по-голям шанс да го направят след време.

Изменението на климата е проблем за бъдещите поколения, да, но също така и настоящ проблем за много хора по целия свят. Дългосрочните рискове, за които всъщност можем да направим повече, са почти по дефиниция тези, чиито контури са най-очевидни за нас в настоящето. Придаването на по-голяма тежест на правата на онези, които тепърва ще се раждат, всъщност не осветлява тези проблеми по-добре, колкото илюстрира реалните рискове, които те носят днес.

По-добрият начин да се убедят хората да се заемат с дългосрочните проблеми е да им се посочат краткосрочните рискове, а не да се уповаваме на мисловен експеримент, който дори неговият автор не възприема напълно.