За общата вина защо атентатът в Лахор не намери силен медиен отзвук

Шест месеца след атентатите в Бейрут и Париж, станали почти едновременно, дебатът за медийните пристрастия е подновен от атентатите в Белгия и в Пакистан. Преди шест месеца имаше Бейрут и Париж, сега има Лахор и Брюксел. Двадесет и четири часа след ужасяващия атентат, отнел живота на над 70 души в Пакистан, сред които и много деца, социалните мрежи и някои медии зададоха въпроса: Защо този атентат не намира такъв силен отзвук в медиите в сравнение с атентата в Брюксел, в който загинаха 32 души, пише електронното списание Slate.

Мартин Белам от в. Guardian отговаря на този въпрос в пост в социалната мрежа Medium. "Ще видите как хората се оплакват, че медиите обръщат по-малко внимание на жестокостите, извършвани извън Западна Европа, отколкото на тези, които стават в градове като Париж и Брюксел. Данните показват, че е много по-сложно да бъдат накарани хората да четат статии за атентатите извън Западна Европа. Абсолютно вярно е, че отразяването им е по-малко, но е също така вярно и достойно за съжаление, че както изглежда има по-малка аудитория за подобни информации", казва Белам. Според него това не означава, че самото събитие трябва да бъде омаловажено или забравено, но това обяснява отчасти начина, по който то ще бъде отразено в медиите.

"Никога не бих се позовал на подобни статистики, за да определя коя новина е приоритетна. Атаката в Лахор беше отвратителна и е ясно, че тя ще бъде тема номер едно по света. Аз бих я поставил на първо място като тема. Но ще констатирате в дните след нея, че тя ще бъде следена в медиите много по-малко, отколкото темата за атентатите в Брюксел", допълва Белам.

Този феномен изобщо не е нов. През 2009 г. Йохан Хюфнагел, който днес е делегиран директор на в. Libération, попита: "Когато Libération следеше войната в Босна и й посвещаваше първите си страници, колко пъти продажбите на вестника бележеха спад?".

През 1982 г. телевизионният журналист Бернар Ланглоа иронизира директно в ефир разликите в медийното внимание съответно към смъртта на принцеса Грейс от Монако и на президента на Ливан Бешир Джемайел, който беше убит. Малко след това Ланглоа беше уволнен.

Неотдавна New Statesman написа, че журналистите имат много точен поглед за това, което интересува (и не интересува) аудиторията им. "По времето, когато нямаше подробни данни за аудиторията, беше лесно да се обвинят журналистите, че прилагат собствени стереотипи при отразяването на смъртта на чужденци. Сега въоръжени с емпирични доказателства, журналистите могат действително да твърдят, че никой не се интересува от убитите в страни, които "не са като нашите" и че по този начин те само откликват на човешката природа".

Зад това разграничение стоят в действителност рефлекси и размисли, споделяни от много журналисти, но също и от много от техните читатели. Резултатът е, че едно събитие намира по-подробен отзвук в медиите, още повече, ако става дума за ново събитие (атентатите в Брюксел бяха първите в Белгия след тези в Еврейския музей през 2014 г.), ако това събитие е близко до нас по географски или културен признак.

Понякога дори се говори за "закона на километрите, които ни делят от смъртта". Кореспондентката на сп. Time Айрин Бейкър споменава понятието "талибанска аритметика". "Първият самоубийствен атентат - на пазар, в някоя столица, в някое училище - се превърна в актуална новина в целия свят. За да се случи подобно нещо и с втория атентат, то броят на убитите трябваше да е по-висок. Опитах се да установя колко пакистански или афганистански мъртъвци трябва да има, за да се превърне тяхната смърт в също толкова актуално събитие, колкото смъртта на един американец? В кой момент при отразяването на война, белязана от терористични актове, ние спираме да съобщаваме имената и подробностите за убитите, които ги превръщат "близки до нас хора" и започваме просто да съобщаваме цифри, които ги превръщат в "онези хора", казва Бейкър.

Подобни размисли съзнателно или не спохождат доста читатели, както припомниха някои коментатори през ноември, когато терористичен акт порази Бейрут 24 часа преди нападенията в Париж. Тогава журналистът от новинарския сайт Vox Макс Фишър каза, че проблемът не е, че медиите не са отразили атентата в Ливан, а че читателите не са прочели статиите, посветени на него.

Миналия ноември сп. Atlantic написа, че отразяването на атентатите в Бейрут често пъти е показало малко състрадание към жертвите, като в заглавията на статиите мястото на атентата направо е било наричано "бастион на Хизбула", сякаш не е било възможно съчетаването на геополитическия анализ с вниманието към убитите. По същия начин журналистът от електронното издание Slate Джъстин Питърс написа, че жертвите на атентатите са третирани само като цифри в една голяма геополитическа игра.

"Следващия път, когато се оплаквате, че едно събитие, станало на 5 хил. километра, не е отразявано така, както идентично събитие, станало на 10 километра, спомнете си, че всички споделят вината за това. Спомнете си, че вие имате право да се оплаквате, а онези, които критикувате, имат право да се оправдават и вие имате право да се оплаквате още повече, ако не получите никакъв отговор от онези, които критикувате", написа американският сайт Salon.

"Никой не трябва да бъде заклеймяван заради начина, по който реагира на дадена трагедия, или за това, че отделя повече внимание на една трагедия вместо на друга. Ние сме човешки същества, ние сме така устроени. Но когато ливанците ни казват, че имат чувството, че техният живот няма значение за другите, то ние трябва най-малкото да се вслушаме сериозно в тях. И ако поспрем за малко и се отнесем към тяхната гледна точка с уважение, то това не означава, че ние приемаме да се смятаме за чудовища, защото сме отдали приоритет на нападенията в Париж. Това просто значи, че ние умеем да се вслушваме", допълва Salon.

Самият факт, че подобни критики съществуват, че днес те се чуват повече, отколкото преди 20 или 30 години благодарение на възможностите, които има всеки да изразява мнението си онлайн и да види как посланието му достига до повече хора, е сам по себе си добра новина.

Краят на редакционния коментар на в. Monde, посветен на атентата в Лахор, е пример как съпоставянето на общите страдания, от Париж до Бейрут и от Лахор до Брюксел, могат да подтикнат други да направят същото, а читателите да са самокритични.

"Говори се прекалено малко за раните, които осакатяват, травмират, обезобразяват, които съсипват толкова животи. Прекалено бързо се отразява насилието, на което са станали жертва "другите". Прекалено много се търси контекст на тероризма. Не се разказва достатъчно за атентатите такива, каквито те са, за миризмата на кръв, за парчетата плът, разпилени на място от ежедневието, за разчленените тела, разкъсани от силата на взривната вълна, за невинните моменти, прекъснати от шрапнелите. Ето такава картина се разкри пред спасителните екипи на 27 март край люлките на парка в Лахор", се казва в края на коментара на Monde.

(БТА, със съкращения)