Как Виена премахна стигмата от социалните жилища?

21-годишният Флориан Кьоглер има нещо, за което повечето хора могат само да мечтаят – апартамент с контролиран наем в европейска столица, пише онлайн изданието Politico.

За месечен наем от около 330 евро Кьоглер живее в едностаен апартамент с площ от 33 кв. м в сграда с общински жилища от 30-те години на миналия век в квартал Фаворитен във Виена, южно от историческия център на града.

Благодарение на вътрешен двор апартаментът е окъпан в светлина, казва Кьоглер, а близката метростания го отвежда в центъра на града за по-малко от 20 минути. Наемният му договор няма краен срок, което означава, че собственикът не може да го изгони или да повиши наема.

„Вероятно няма да остана тук през целия си живот, защото макар една стая да е достатъчна за мен, това няма да е така, ако имам семейство, но това наистина е единствената причина, поради която бих пожелал да напусна“, коментира Кьоглер.

Положението на младежа не е уникално във Виена, където социалните жилища не са предназначени изключително за бедните. Над 60% от 1,8-те милиона жители на града живеят в субсидирани жилища, а близо половината от жилищния пазар се състои от апартаменти, притежавани от града, или апартаменти в кооперации.

„Политиките към социалните жилища във Виена са оформени от политическия ангажимент, че жилищата са основно право“, казва заместник-кметът Катрин Гаал и допълва, че мисията на града е станала по-лесна благодарение на решителността ѝ да задържи в публични ръце огромните наличности от субсидирани домове, построени през миналия век.

„Настояхме да не се приватизират социалните жилища през 80-те и 90-те години на миналия век, когато други градове продаваха общинските си жилищни проекти“, казва Гаал. „Днес повече от всякога виждаме, че тази стратегия е успешна. Когато апартаментите си отидат, градът има само малък лост да регулира наемите“, допълва тя.

Успехът на системата във Виена не се основава само на размера на сградния фонд и на намалените наеми, а на красотата на сградите. Домовете са достатъчно привлекателни, за да бъдат харесани от хора от средната класа, фактор, който предотвратява опасността сградите да се превърнат в социални гета.

Достъпът на жителите на града до качествени, достъпни жилища помага на Виена да оглавява класации за най-добрите градове за живеене в света и я превръща в пример за подражание в ЕС.

В градове като Лион, Барселона и Лисабон общинските ръководители възприемат елементи от виенския модел, за да премахнат стигмата около социалните жилищни проекти, казва Джордана Фери, изпълнителен директор на базираната в Милано Фондация за социални жилища.

„Много съм благодарен за апартамента си. Освен това го приемам за даденост. Тук, във Виена, системата ни за социални жилища е нещо нормално за толкова много хора, че забравяте колко специално е всъщност“, споделя Кьоглер.

Радикална Виена

Успехът на системата от общински жилища на Виена е свързан с уникалната история на града и десетилетията на относителна политическа стабилност.

SPÖ превърна жилищата в свой приоритет номер едно по време на т. нар. период на Червена Виена, който продължава до 1934 г., и съсредоточава усилията си върху осигуряването на качествени домове за хиляди индустриални служители и бежанци, които живеят в бедни квартали извън града.

Проектът е пример за „общински социализъм“, който надхвърля осигуряването на подслон и цели да създаде по-равнопоставено общество, казва Еве Блау, директор на Дейвис център за руски и евразийски изследвания към Харвардския университет и експерт по социални жилища във Виена.

Макар че са построени, за да приютяват бедните, общинските жилища във Виена не се превръщат в гета. Кръстени на фигури като автора на Манифест на Комунистическата партия Карл Маркс или на италианския антифашист Джакомо Матеоти, целта е сградите да не се различават от частните жилища, в които живее буржоазията в града. Дори най-големите сгради с общински жилища, които може да включват до 1400 апартамента, са украсени със статуи и декоративни елементи.

Положени са и грижи те да бъдат интегрирани към града. Отворените дворове на сградите били революционни, казва Блау, защото те слагат край на разделението между улиците и частните вътрешни градини. Комплексите включват също клиники, магазини, детски градини и първата обществена библиотека в града.

Те са предназначени „за хората, които живеят там, но също и за по-широка общност“, разказва Блау.
Комплексите с общински жилища са много популярни сред работническите класи в града и дори сред някои австрийски индустриалци, които осъзнали, че ниските наеми ще им позволят да задържат заплатите и цялостните производствени разходи ниски, но предизвикват недоволство от средната класа, която не била съгласна да субсидира жилищата чрез данъци „върху на практика всичко“, казва Блау.

Ако можело да се извлекат поуки от подхода към жилищата в австрийската столица, повечето други страни все още не били готови за тях. Моделът на Виена бил смятан за твърде радикален.

Когато хората започнали масово да се стичат от малките населени места към градовете след Втората световна война, повечето общински власти били изправени пред „силен натиск да осигурят бързо евтини жилища“, отбелязва Фери.

Търсенето съвпаднало с възхода на новите тенденции в градоустройството, повлияни от швейцарско-френския архитект Льо Корбюзие (псевдоним на Шарл-Едуар Жанре), който използвал предварително подготвени елементи за изграждане на високи сгради със социални жилища в квартали със засилен трафик на коли.

„Намеренията били добри. Имало идея жилищата да станат по-вертикални и да остане свободна площ на приземния етаж“, разказва Фери. „Но на практика били създадени негодни за живеене градове, в които публичните пространства били отстъпени на колите“, допълва тя.

За разлика от Виена в повечето европейски градове след войната социалните жилища не били интегрирани в съществуващи квартали. Вместо това те били изграждани извън града, изолирайки хората, които живеели там. А заради приоритета да се строи евтино се обръщало малко внимание на красотата на жилищните комплекси. В резултат на това хората, които можели да си позволят да напуснат, в крайна сметка го направили, като превърнали комплексите в социални гета.

В опит да подобрят репутацията на социалните жилища през 70-те и 80-те години някои градове поръчали на известни архитекти да създадат големи проекти. Но в повечето случаи усилията се провалили – не заради бляскавата им архитектура, а защото не разрешавали по-дълбокия проблем за интегрирането на жителите в по-широките квартали и в града, отбелязва Фери.

Устойчивост и в бъдеще

Социалните жилища във Виена до голяма степен избягват стигмата, която тегне над комплекси в други градове, отчасти защото австрийската столица се придържа към първоначалния си ангажимент да отдава приоритет на качеството и достъпността на жилищата.

Единствените изисквания за достъп на хората до социални жилища е вместването в таван на доходите, който е толкова висок, че 75 на сто от населението отговаря на критериите, и да са живели в града две години. Затова жителите са от различни прослойки и не са разделени помежду си.

Освен това няма ожесточена битка за достъп. Местните власти използват държавен фонд за придобиване на терени и строителство на нови проекти и е приет закон, който поддържа цените на имотите ниски.

С цел запазване на качеството градът изисква всеки нов проект да получи одобрение от жури от експерти. Вместо да се избират най-евтините проекти, предложенията се селектират на базата на „ясно определени критерии за качество като икономика, социална устойчивост, екология и архитектура“, казва Гаал.

Според нея най-голямото предизвикателство пред града сега е да е в крак с „нуждите на гражданите и да реагира на растежа на населението, демографските промени и новия начин на живот“. Той също така трябва да гарантира, че по-старите комплекси, някои от които сега са на повече от един век, ще останат безопасни места за живеене и ще бъдат ремонтирани в унисон с европейските стандарти за енергийна ефективност.

Но въпреки дългата им история стойностите и принципите на вековния модел на Виена продължават да влияят на бъдещето на жилищата в други европейски градове, най-вече Хелзинки, който има 64 хил. субсидирани жилища.

Според Елина Ескеля, старши експерт по градоустройство в града, Хелзинки „притежава около 17% от всички жилища и е най-големият наемодател във Финландия“.

Макар че повечето жилища датират от периода след войната, когато целта е била да се строи бързо и евтино, по-новите сгради отдават приоритет на стойността подобно на комплексите със социални жилища във Виена – естетика, качество на материалите и социално разнообразие.

„В крайбрежната част на града инвестирахме в сгради, които са не по-малко привлекателни от доста скъпите домове в съседство и въведохме жилищна политика за социален микс, която гарантира, че всеки квартал има микс от различни наематели“, казва Ескеля. „Пощенският ви код не бива да определя възможностите, които имате в живота“, допълва тя.

„В крайна сметка въпросът не е в жилището, а в това да дадем на хората правото да бъдат в града“, отбелязва Блау.