Може ли Bank of England да се справи с жилищния балон?

От началото на 80-те икономиките в развития свят изглежда са загубили способността си да растат спонтанно, пише Financial Times. Те се нуждаят от все по-големи дози дългове, за да запазят възходящата си траектория.

Ограниченията на подобен захранван от задължения растеж станаха явни по време на финансовата криза, когато САЩ, Великобритания и други свръхзадлъжнели държави изтощиха капацитета си да поемат прекомерните спестявания на Азия и Северна Европа.

Дългът не може да расте вечно. Ето защо предизвикателството на политиката днес е да се стимулира иновацията, която ще позволи завръщане към по-слабо интензивен в дългово отношение растеж и намиране на начини задлъжнялостта да се намали до управляеми нива. Вторият приоритет е в еднаква сила както за частния, така и за държавния сектор.

От 2009 г. САЩ успяха да постигнат сериозно свиване на дълговете на частния сектор до голяма степен благодарение на безвъзмездната си система за имотно финансиране. Тъй като кредитоплоучателите, които не могат да погасяват задълженията си, могат просто да се откажат от ипотеките си, банките нямат друг избор освен да предприемат навременни отписвания по отношение на имотното кредитиране. В Европа обаче нещата стоят по друг начин, особено на места като Великобритания, където правителствата перверзно се опитват да се справят с дълговите проблеми, като стимулират домакинствата да теглят още кредити.

По-непосредственият повод за тревога са опитите да се компенсират строгите финансови мерки с разхлабената финансова политика. Те ще стимулират допълнително натрупване на частни дългове в развития свят. Въпросът е как да се предотврати това.

Лорд Адеър Търнър, бивш шеф на вече несъществуващата Агенция за финансови услуги във Великобритания, твърди, че са нужни по-силни контрациклични капиталови инструменти от в момента заложените в Базел III. Сред тях трябва да са възстановяване на изискванията за количествени резерви за централните банки в развитите страни, наред с преки ограничения за кредитополучателите, като например максимално съотношение на заема към доходите или на заема към стойността на имота както за жилищните, така и за бизнес имотите.

В Китай и Хонконг например опитът показва, че административните мерки за контрол на финансирането за сектора на имотите могат да бъдат много ефективни. Китай обаче не е демокрация, така че политическата чувствителност към намесата на централната банка на жилищния пазар там е от много различен характер. С това може да се обясни фактът защо при предишния гуверньор на британската централна банка сър Марвин Кинг временната Комисия за финансова политика реши да не въвежда ограничения за съотношението между размера на заема и доходите или стойността на имота.

В държава, където да имаш собствено дом е национална мания, делегирането на правото за вземане на решения по отношение на мерките за контрол в сферата на ипотечното финансиране на политици и официални лица, които не заемат постове по силата на избори, не би било легитимно. В този смисъл комисията би узурпирала ролята на политиците при прилагането на административните мерки за контрол.

Това е доста любопитно. Членовете на комисията за финансова политика към Bank of England имат силно влияние върху достъпността на жилищата чрез основния лихвен процент. Освен това те имат сериозно влияние и върху разпределението на доходите - по същата причина. И все пак никой не твърди, че повишаването на лихвите с цел ограничаване на жилищния балон е нелегитимно действие.

Неотдавна британският финансов министър Джордж Озбърн заяви, че според него това право принадлежи на него. В исторически план най-голямата причина за финансовите кризи на Острова са били спукванията на жилищни балони. Може би най-добрият начин да се гарантира политическата легитимност на действията на Bank of England в този аспект би било комисията да предлага административните мерки за контрол, когато прецени, че това се налага, а финансовият министър на страната да има право да ги отхвърли.