Фондът с общински жилища в София се топи, над 20 хил. души чакат за настаняване

Фондът с общински жилища в София почти се е стопил от 1989 г. насам, а в същото време над 20 хил. души чакат да получат такова жилище. Чакането продължава с години, въпреки че от общината отказват да съобщят колко точно.

Това каза социологът Стефан Кръстев при представянето на доклад на сдружение „Лекари на света“ – клон Сливен и френската фондация „Абе Пиер“, който анализира жилищните политики в страната.

Според доклада човек, който живее на площ под 15 кв. м е уязвим и има право на обществена помощ. Въз основа на данните от преброяването на населението от 2011 г. авторите на доклада са установили, че не по-малко от 2,5 млн. българи, или 30% от населението на България, попадат в тази категория. Те потенциално имат право на помощ и достъп до общинско жилище със спонсориран наем.

Проблемът засяга всички етнически групи в страната, не само ромите, които все пак са в най-висока степен уязвими. Броят на хората с жилищни нужди обаче е голям и сред турците и българите. „Това е общ проблем, пред който са изправени голям процент от хората в страната, и са необходими общи политики, насочени към всички нуждаещи се, които не ги етнизират и стигматизират“, изтъкна Кръстев.

В София през 1989 г. общинските жилища са били 120 хил., а до 2021 г. са намалели до малко под 9 хил. Големият проблем с общинските жилища в София е постоянният процес на приватизирането им и липсата на новопостроени жилища – от 1989 г. насам са изградени само 71 нови жилища със средства по европейски програми. Освен тях има още един проект за изграждане на общински жилища от ремонтирани корабни контейнери, по който са построени 51 апартамента.

„Скоростта, с която се разпродават общинските апартаменти в София, не се забавя. Между 2008 и 2020 г. фондът се е свил с още 1380 апартамента. Заради дефицита на общински жилища много често общините, които според стратегическите документи в България са основната движеща сила зад жилищната политика, често нямат нито финансовите, нито човешките ресурси да я изпълняват“, отбеляза Кръстев.

На национално ниво жилищната политика разчита за финансиране само на ограничени ресурси от оперативните програми на ЕС, което води до незадоволителни резултати и влошава ситуацията на уязвимите хора. За последните 30 години броят на социалните жилища, в които могат да се настаняват хора с жилищни нужди, е спаднал до символичните 2,4% от общия жилищен фонд в страната.

В същото време през последните десет години със средствата на двете оперативни програми за регионално развитие от 2007 до 2013 г. и от 2014 г. до 2020 г. са построени само 1429 нови социални жилища. Това е едва 1,7% от заявения брой от 85 хил. социални жилища, които ще са необходими, за да се отговори на нуждите на българските граждани според анализа, придружаващ последния проект за национална жилищна стратегия от 2018 г.

Изграждането на едно социално жилище би струвало на държавата средно 25 хил. евро. Това означава, че страната ни се нуждае от малко над 2 млрд. евро, за да отговори цялостно на нуждата от социални жилища на населението. За  десетте години, в които са действали оперативните програми за регионално развитие в България, за тази цел са били отделени 38 млн. евро, които обаче далеч не са достатъчни предвид мащаба на проблема. 

Според Кръстев ако страната ни продължи да решава проблемите със социални жилища със същата скорост, ще са необходими около 600 години за изграждането на заявените 85 хил. социални жилища. „Очевидно е, че е необходима промяна“, отбеляза той.

Освен общинските жилища местните власти имат още един инструмент за провеждане на жилищна политика – центровете за временно настаняване, които са част от Агенцията за социално подпомагане към Министерството на труда и социалните грижи, но реално са управлявани от общините. Тези центрове, които са общо 13 на територията на страната ни, са предназначени конкретно за настаняване на бездомни хора. По данни от 2003 г. в такива центрове са настанени 515 души, а 18 години по-късно броят им почти не се е променил.

„Това не означава, че проблемът не съществува, а че системата има ограничен капацитет, който не се е променил през годините“, посочи Кръстев.

На теория настанените в центрове за временно настаняване могат да останат в тях до три месеца. В действителност обаче повечето хора остават да живеят там безсрочно, защото няма къде другаде да отидат. В София от години няма свободни места за настаняване на нови хора. По данни на Столична община над 400 души чакат за включване в подобни центрове. „Дефицитът на общински жилища води до пренатоварване на системата от центрове за временно настаняване, което блокира работата им“, каза Кръстев.

В Сливен голяма част от общинските жилища са в плачевно състояние, коментира Росица Кратункова, служител по застъпничество и комуникация към сдружение „Лекари на света“. Според нея проблемът е валиден и в останалите общини в страната, а причината е, че общините разглеждат общинските жилища като разход, който трябва да посрещат сами. Затова те нямат стимул да развиват фонда си с подобни жилища.

Голяма част от общинските жилища в Сливен се продават от общината, защото тя не може да ги поддържа. В същото време са построени само девет жилища. „Не всички общински жилища се използват за покриване на социални нужди – една част от тях имат такова предназначение, друга част са ведомствени жилища за служители, а трети са резервни жилища и се използват, когато трябва да се отговори бързо на природно бедствие или криза. При настоящата криза с бежанците от Украйна, ако имаше повече общински жилища, включително и резервни, можеше да се реагира по-адекватно на ситуацията“, изтъкна Кратункова.

Освен че са малко, общинските жилища в Сливен са и рестриктивно отдавани на местни граждани, като общината търси платежоспособни хора, които нямат ясно изразени жилищни нужди. Доходът на ползвател на общинско жилище в града може да е максимум 1,5 минимални работни заплати за двучленно семейство, като той е близо до средната заплата за областта.

Друго изискване е хората да са живели на територията на общината без прекъсване през последните две години, което ограничава броя на кандидатите с шанс за одобрение. Средно около две години се чака за общинско жилище в Сливен. Картотекирани са само 92 лица, въпреки че жилищните нужди са по-големи. Причината според Кратункова е в изискваните над 12 документа за кандидатстване за жилище. Това е още една преграда, която отказва хората в нужда да кандидатстват за жилище.

В същото време в Сливен няма център за временно настаняване. Такъв се изгражда в момента и се очаква да бъде готов през 2023 г. Данни за броя на бездомните хора в областта също няма.

Според Кратункова общините не бива да бъдат оставяни сами да осъществяват жилищната политика, тъй като особено по-малките от тях имат ограничени възможности за това. Тя смята, че държавата трябва да се намеси с цялостна визия, която излиза извън проектното финансиране. Като добра идея в най-новата жилищна стратегия от 2018 до 2030 г., която все още не е приета, Кратункова посочи създаването на национален жилищен фонд.

В някои страни, посочи тя, вече се експериментира с принципа жилището на първо място, според който то трябва да е отправната точка за подпомагане на хора в нужда – едва след като те имат стабилни условия на живот, може да се работи за разрешаването и на другите им проблеми.

Според нея трябва да се помисли и за създаването на междуведомствено звено, което да се занимава само с жилищна политика и градоустройство и в него да участват различни експерти.