Какви са истинските мотиви на централните банки за борба с дефлацията?

Големите централни банки в момента са обзети от идеята да постигнат целта си от повишение на инфлацията в своите страни до 2% на година. Това важи за САЩ, в които годишната инфлация достигна -0,1% през 2014 г., за Великобритания, в която последните данни показват 0,3% инфлация, а в еврозоната потребителските цени спадат с годишен темп от 0,6%. Това ли е истинският проблем, пита Мартин Фелдстеин в свой анализ за Project Syndicate.

Резкият спад на енергийните цени е основната причина за скорошния спад на инфлацията. В САЩ основният темп на инфлация (който премахва промените на волатилните цени на енергията и храните) е бил 1,6% през последните 12 месеца. Нещо повече, федералният резерв (Фед) на САЩ, Bank of England и Европейската централна банка (ЕЦБ) разбират, че ако енергийните цени не се повишат през идващата година, стабилно ниво на цената на петрола и други форми на енергията ще накарат инфлацията да се повиши.

В САЩ ръстът на инфлацията също така бе спрян от повишаването на стойността на долара спрямо еврото и други валути. Това доведе до намаляване на цените на вноса. Това също има „ефект на изравняване“, сочейки, че инфлацията ще започне да расте щом обменният курс на долара спре да се повишава.

Въпреки това разбиране основните централни банки продължават да поддържат изключително ниски основни лихвени проценти в опит да увеличат търсенето. Те правят това като обещават да запазят краткосрочните нива ниски, поддържат големи портфолиа от частни и държавни ценни книжа, и в Европа и Япония продължават да се впускат в мащабни покупки на активи.

Централните банкери обясняват своите притеснения от ниската инфлация, като твърдят, че шокът от негативното търсене би могъл да докара техните икономики до период на продължителна дефлация, при който общото ниво на цените спада година след година. Това би имало два отрицателни ефекта върху съвкупното търсене и заетостта.

Първо, спадащото ниво на цените би повишило реалната стойност на дълговете, които фирмите и домакинствата дължат, с което те ще станат по-бедни и ще се намали желанието им да харчат. Второ, негативната инфлация означава, че реалните лихви се повишават, тъй като централните банки не могат да понижат номиналния лихвен процент под нула. По-високите нива на лихвите от своя страна потискат инвестициите на бизнеса и строителството на жилища.

На теория чрез потискане на съвкупното търсене, комбинацията от увеличен реален дълг и по-високи реални лихви може да доведе до допълнителен спад на цените, което да доведе до още по-голяма негативна стойност на инфлацията. В резултат реалният лихвен процент ще се повиши още, което ще доведе икономиката още по-надолу по низходящата спирала на падащи цени и намаляващо търсене.

За щастие ние имаме относително малък опит с дефлацията, за да тестваме теорията за низходящата спирала. Най-цитираният случай за дефлационна икономика е Япония. Но Япония е изпитвала ниско ниво на инфлация и някои устойчиви кратки периоди на дефлация без някога да стигне до низходяща ценова спирала. Инфлацията в Япония спадна от близо 8% през 1980 г. до 0% през 1987 г. След това тя остана над нулата до 1995 г., след което остана ниска, но над нула до 1999 г., а след това варираше между нула и -1,7% до 2012 г.

Нещо повече, ниската инфлация и периодите на дефлация не попречиха на реалните приходи да се повишават в Япония. От 1999 г. до 2013 г. реалният БВП на глава от населението се повишава с около 1% годишно (което отразява по-умерен ръст на реалния БВП и реален спад на населението).

Тогава защо толкова много централни банкери се притесняват от ниските нива на инфлацията?

Едно възможно обяснение е, че те се притесняват от загубата на доверие, предизвикано от поставянето на цел за 2% инфлация и провалът да бъде постигната година след година. Друга възможност е, че големите централни банки всъщност са по-притеснени за реалния ръст и работните места и използват ниските нива на инфлацията като извинение, за да поддържат щедри парични условия. Трето обяснение е, че централните банкери искат да поддържат ниски лихвите, за да редуцират бюджетната цена на големите правителствени дългове.

Нищо от това нямаше да има значение, ако не беше фактът, че изключително ниските лихви подхранват поемането на риск от вземащите заеми и алчните за доходност кредитори. Резултатът е значително неправилно ценообразуване на финансовите активи. И това създава повишаващ се риск от сериозни негативни ефекти върху реалната икономика, когато паричната политика се нормализира и цените на активите се нормализират.