Войната в Украйна, климатичната политика и нейните икономически последици

Една статия в Tageblatt Lëtzebuerg на Роберт Гьобелс, който през 90-те години е бил министър на икономиката, транспорта и благоустройството в Люксембург, а след това е член на Европейския парламент, разбуни духовете в Европа.

Неговият материал е озаглавен „Нашата солидарност с Украйна трябва да бъде насочена към мирните преговори". Статията е посветена на войната на Русия срещу Украйна, а последните абзаци са призив за прекратяване на войната възможно най-скоро.

Но това, което всъщност е вълнуващо и заслужава да се прочете, е един съвсем различен аспект, който съставлява по-голямата част от анализа и заради който я препоръчваме. От една страна, Гьобелс обсъжда санкциите срещу Русия по повод на войната и промените в глобалните икономически взаимозависимости, до които те са довели.

На второ място, Гьобелс описва икономическите последици от прехода в енергетиката и транспорта. Те представляват огромно предизвикателство за световната икономика: Проучване на Университета в Льовен стига до заключението, че ЕС би могъл да се сбогува с петрола и природния газ и да постигне желаната въглеродна неутралност до 2050 г. само ако за производството на необходимите за това слънчеви панели, вятърни турбини и батерии са на разположение многократно по-големи количества от използваните в момента литий, неодим, никел, кобалт, мед, силиций, цинк и алуминий. 

Няколко примера: Вместо днешните 800 хил. тона литий ще са необходими 30 млн. тона. Сегашното търсене на редки земни метали, възлизащо на 3 хил. тона, ще трябва да се увеличи до 80 хил. тона. Ще са необходими с 200% повече никел и с 330% повече кобалт.

Всички тези минерали се извличат много трудно. Експлоатацията им винаги е свързана с високо потребление на енергия и вода. Както и с брутална намеса в природата.

Според авторите на проучването от Льовен през следващите 15 години не се очаква сериозно рециклиране на ветрогенераторни перки или фотоволтаични панели. Те оценяват степента на рециклиране на важни материали на 40-70% до 2050 г.

А канадският професор и учен в областта на климата Вацлав Смил изчислява, че за очакваното производство на 25% от световната електроенергия от вятърни генератори до 2030 г. ще са необходими около 450 млн. тона стомана само за изграждането на необходимите за това турбини. Всяка от трите лопатки на 5-мегаватова вятърна турбина Vesta тежи 15 тона. 10-мегаватовите чудовища на General Electric имат 55-тонни лопатки, 600-тонна гондола и опорна кула с тегло 2550 тона.

Оптимистите вярват, че производството на стомана може да бъде „декарбонизирано" чрез използване на водород. Проблемът е, че за производството на водород се изисква много енергия. Според „Атласа на световните енергии" настоящото производство на 70 млн. тона водород отделя около 830 млн. тона въглероден диоксид. И докато водородът не започне да се произвежда изключително от възобновяеми енергийни източници, сметките няма да излязат. Но за създаването на генераторите на енергия от възобновяеми източници са необходими не само големи количества стомана и бетон, но и споменатите минерали. Омагьосан кръг.

Повечето от минералите, които са необходими за възобновяемите енергийни източници, почти не се намират в Европа. Китай, който понастоящем е най-верният партньор на Русия, е световен лидер в производството на литиево-йонни батерии. Това е и топ производителят на вятърна и слънчева енергия. Според научната служба на Европейския парламент през 2021 г. на Китай ще се падат 80% от добива на суровините, необходими за соларната технология, 77% от капацитета за производство на горивни клетки и 60% от производството на всички останали компоненти.

Европейците се опитват да се самоубедят, че могат да осъществят по-бързо енергийния преход до 2030 г., като бойкотират руснаците. Без въглища, нефт и природен газ. Без ядрена енергия, разбира се. Въпреки че дори Междуправителствената експертна група по изменение на климата предупреждава, че целите в областта на климата не могат да бъдат постигнати без ядрена енергия като резервен вариант на възобновяемите енергийни източници. Нито пък без улавяне и съхранение на въглероден диоксид, в Европа това се порицава.

Истината е, че в световен мащаб използването на въглища за производство на електроенергия се е увеличило през 2021 г. Но и 2022 г. ще бъде рекордна година за въглищата. Също толкова неудобна истина е, че петролът е най-важният експортен продукт за 50 държави. Които не искат да се лишат от тези приходи. Дори така загрижените за климата норвежци не спират добива си на нефт и газ. Само преди две години те откриха огромно ново находище - находището „Йохан Свердруп", в което се съдържат около 2,8 млрд. барела петрол. Които те продават на цените на световния пазар.

Европейците вече решиха да не купуват руски петрол, превозван с танкери. В замяна на това те… няма да получат отстъпка от партньора от НАТО Осло. Между другото, през миналата година Нидерландия беше най-големият вносител на руски петрол, изпреварвайки Германия. Белгия и Люксембург се снабдяват от Ротердам. Така че след бойкота на танкерите трябва да очакваме повишаване на цените на горивата в бензиностанциите. С по-голяма инфлация и още по-тежки проблеми с борсите.

От друга страна, Гьобелс с право се пита как ще реагират на европейския енергиен и транспортен обрат около 50-те страни по света, чиито икономики се основават предимно на износа на изкопаеми горива.

Тези икономически последици от промяната на европейската политика в областта на климата, които Гьобелс посочва, не са аргументи срещу нея. Според всичко, което знаем днес, постепенното спиране на производството на енергоизточници от изкопаеми горива е наистина без алтернатива. Заради десетилетията политическо забавяне на постепенния отказ, днес той изглежда още по-неизбежен.

Поради това е още по-важно да осъзнаем икономическите последици от една последователна политика в областта на климата, за да можем да я провеждаме в политически план. Моралната строгост във външната политика, базирана на ценности, не предлага решение. По-скоро завръщането към трезва външна политика, основана на баланс на предимно икономически интереси, предлага решенията. Това е крайната цел на анализа на Роберт Гьобелс. Но подобна политика в никакъв случай не изключва разбирането за правата на човека и демокрацията като критерий за политика, основана на интереси.