Европа в търсене на смисъл...

На 25 март европейските лидери отблязват 60 годишнината от подписването на Римските договори. За съжаление празненствата ще бъдат засенчени от предстоящото задействане на чл. 50 в Лисабонския договор от Великобритания, който се очаква да бъде на 29 март.

Излишно би било да коментираме защо и как се стигна до тази ситуация. Всеки намира своето собствено обяснение за възникналите процеси. За политическите анализатори това е липсата на демократична отговорност, за медиите това е липсата на прозрачност, за обикновените граждани това е тежката бюрокрация и ненужните регулации, впиващи се в ежедневието им и т.н и т.н... 

Истината е, че в общественото ни пространство има раздразнителност към Общността. Като че ли с излизането на Великобритания ние изведнъж разбрахме за тежката бюрокрация и за инерцията в интеграционния процес... И в тази палитра от различни коментари и мнения около въпроса какво се случва с Европа, ние забравихме най-важното. Защо имаме обединена Европа? Защо европейската идентичност трябва да се съхрани и поддържа?

Уроците, които съюзът понася върху  плещите си, са тестове не само за неговата устойчивост и  издръжливост във времето, но и за неговия смисъл. И вместо да демонизираме Общността  лидерите ни трябва да имат политическата отговорност да намерят общите решения за справяне с общите проблеми. В момента се търсят общи решения за справяне с индивидуални проблеми.

Какви са решенията?

Публикуването на Бялата книга не е решение. Тя поставя началото на дебата и възможните сценарии, които бях описала в предишен мой анализ.

Интересното обаче е подходът на презентиране. Ако европейския политически елит работи за обединението на държавите членки, то предлагането на различни сценарии, измежду които и постепенно преминаване към дезинтегриране, изглежда меко казано странно. 

Евроскептикът би коментирал по следния начин Бялата книга.

Първо, тя внесе напрежение, което можеше да се спести в изострената политическа обстановка. Второ, обединението не може да мине през чувство на разединение, та дори и намекването на разединение като групиране на едни държави в различни категории би се възприело като липса на политическа сенситивност. Трето, ако целта е била да се подготви обществото за новата архитектурата, то става ясно, че постиженията в Европа са били преходни и не са резистентни на турбуленциите.

За да бъдем обаче обективни, не би трябвало да игнорираме факта, че Бялата книга просто изложи няколко варианта на съществуване на ЕС.

„Новата” стара идея „Европа на много скорости“ бе до голяма степен преекспонирана в общественото пространство. Да припомним два важни факта. Първо, Европейският съюз и в момента е на много скорости. Една група страни членки е в еврозоната, друга е в Шенген, трета, като България, не принадлежи към нито една.

Второ, тази стара идея се появява още през 1994 г., когато Германия и Франция предлагат различни варианти за диференциран съюз. Тогава Германия предлага „твърдото ядро”  да се състои от първоначалните държави членки без Италия, като тя заедно с Франция сформират центъра на това ядро.

Френският вариант е малко по-различен. Премиерът Едуард Баладюр предвижда тристепенен съюз, а Ален Жупе, който загуби номинацията за президент на Франция от десницата, тогава министър на външните работи, предлага външният кръг да включва страните от Източна и Централна Европа, средният кръг да бъде съставен от страни, които участват задълбочено в определени области и няколко вътрешни кръга на „засилена солидарност”.  Тоест спекулирането, че тази идея е нова, създава ненужни състояния на страх.

Критикувайки ЕС, често забравяме, че той е организъм, който не може да живее изолиран от своето  историческо време.  В същото време този цял организъм никога не е имал и влиянието върху международните процеси, както имат частите, от които той е изграден – тоест държавите членки. 

Това, върху което има влияние обаче, е как да се реагира на вътрешните предизвикателства, като например дали публикуването на Бялата книга бе най-ефективният начин за поставяне на началото на дебата за смисъла на Европа? Защо общите проблеми ни разединяват, а би трябвало да ни обединят? Да, Европа трябва да реагира на случващото се с прагматизъм и реализъм, но реакциите не биват да се свеждат до „чиновнически” документи.

Европа трябва да намери своя нов смисъл... Но търсейки го, тя трябва да се самосъхрани, като мобилизира целия политически и интелектуален ресурс за изграждане на една нова визия за Европа. Визия, която трябва да бъде излъчена от истински, компетентни и далновидни лидери, които имат способността да разберат проблемите на миналото, последствията им в настоящето и да се съобразят с промените в бъдещето.

Жулиета Пенева е политически наблюдател, възпитаник на London School of Economics.