Марио Драги  - изкусен диригент или побеснял мъж с картечница?

След обявените мерки на гуверньора на ЕЦБ Марио Драги за разширение на кредитната и паричната експанзия, които ужким били по-смели от очакванията на пазара, еврото първоначално тръгна здраво надолу (каквато беше и целта) до 1.0812 долара за евро, като за кратко видяхме спад с около 1.5 на сто при единната валута.

След като гуверньорът на ЕЦБ се изпусна обаче, че ще налива пари (по 80 млдр. евро на месец, вместо 60 досега), но няма да пипа повече лихвените нива, признавайки косвено, че досегa е обърквал пазара с тези си действия — еврото, обратно, пое нагоре до над 1.12 или ръст с 2 на сто. Най-голямо дневно „обръщане на посоката” в историята на еврото.

Действията на Драги не са аналогични на стрелба с базука, защото и при нея все пак има „насочване” на изстрела. Вчера станахме по-скоро свидетели на заливане със избухлив напалм от хеликоптер. Безредно и масово.

Мерки и последствия

Въвежда се програма за изкупуване на корпоративен дълг с инвестиционен рейтинг на нефинансови компании. И досега ЕЦБ купуваше ценни книжа, обезпечени с активи или покрити облигации, чиито паричен поток зависи от базов актив, но някак кредитният риск изглеждаше по-малък. 

Въпросът, който изниква днес, е: откъде накъде ЕЦБ ще участва на пазара на корпоративен дълг, при какви стандарти всъщност ще купува дълговите инструменти на едни или други компании, както и от кои секторите ще са те?

И още: не е ли всичко това опит за национализация на кривата на доходността по корпоративния и публичния дълг, но и сериозен плацдарм за корупция и шуробаджанащина?

Странно е в пазарна икономика тези процеси днес да зависят от политическата дискреция на паричните власти, които на практика тотално отричат ролята на пазара като координатор при насочването на производствените фактори в икономиката.

Слава Богу, ЕЦБ все още не купува акции или недвижими имоти, както прави Японската централна банка, но това предстои неизбежно.

Целите

Всъщност Драги се опитва да вкара инфлацията през валутния курс, правейки еврото по-непривлекателно за инвестиране. Страхът му е, че дефлацията за февруари на годишна основа е 0,2 — далече от целта от 2 процента инфлация, при това разминаването с целта е вече за трета година.

Вманиачаването на централните банкери по ценовата стабилност, разбирай ръст на цените с по 2–3 процента годишно, се корени в монетаристката идеята за номинално парично равновесие. В опита си да „поддържат” цените „стабилни”, паричните власти създават междувременнно балони, погрешни инвестиции и реално условия за криза. Цените бяха „стабилни” и през 20-те години на миналия век, довели до Голямата депресия, както и през първите 6–7 години на 21-ви век, паралелно с кредитно надутия от централните банки пазар на акциите и имотите  - същинската причина за Голямата Рецесия през 2007–2009г.

Ценовата инфлация е само симптом и не може да е цел  -  парите не са неутрални и докато „избуят” в крайните стоки и услуги те минават през куп активи, променяйки цените, стимулите, сигналите и решенията на играчите, засягайки ги по различен начин.

Защо Драги се бори за инфлация?

Първо, за да удари еврото и експортният сектор да изнася повече, което ще доведе до номинален ръст на БВП. Нищо, че притежаващите евро ще загубят покупателна сила.

Второ, за да се обезцени дълга на задлъжнели до козирката страни като Италия, Гърция и Португалия, което демонстрира и истинската функция на централните банки навсякъде и винаги: да финансират правителствата, монетаризриайки дълга им и/или да го обезценят този дълг— инфлирайки жестоко паричното предлагане.

Трето, инфлацията се цели, за да бъде постигнат растеж, което разбира се, е нонсенс — ако с инфлация се постигаше икономически растеж, Зимбабве щеше да е Германия.

Напротив, ако изключим Голямата Депресия, където дефлацията е симптом на свиване на паричното предлагане заради фалитите от спекулата с евтини пари през предходното десетилетие, то здравият растеж винаги води до и е съпроводен от ценова дефлация — повече стоки, по-ниски цени. Няма защо това да удря и на йота маржовете на компаниите, доказателство, за което е технологичният сектор, при когото цените падат непрекъснато.

Водена от всички тези грешни предпоставки, ЕЦБ се опитва да контрира естествените и очистителни дефлационни процеси с наливане на трилиони евро и въвеждане на отрицателни лихви  - заради изкуствено ниските лихви преди кризата днес „лошите заеми” в европейската банкова система са за над 1 трилион евро плюс много опасна експозиция към друг изкривен от паричната политика в Европа и зад океана сектор  -  енергийният.

Страшната дефлация

Идеята, че дефлацията ще удари приходите, а оттам и разходите за заплати на фирмите и маржовете им с негативен ефект съвкупно върху системата е логически абсурд. Така както падат приходите, падат и разходите,  а за онези, за които разходите падат по-бързо, ситуацията е рентабилна и икономическия напълно приемлива.

При такава объркана инвестиционна среда, в каквато оперират днес икономическите агенти, само ниската цена на производствените фактори може да мотивира играчите да инвестират.
Обратно, както Лудвиг фон Мизес ясно обяснява в паричните си трудове, инфлацията значи ръст не само на крайните цени, но и на разходите, като за онези, чиито разходи растат по-бързо от приходите, това би означавало стопени маржове и респективно неплатежоспособност във времето. Следователно няма никакво основание инфлацията да бъде „цел” на паричната политика.

Реалностите

Търговските банки в Стара Европа са загубили над 10 процента от пазарната си капитализация от началото на годината и то не толкова поради отрицателните лихви по депозитите при ЕЦБ, колкото от невъзможността да кредитират заради скелетите в балансите (респективно липса на качествени активи), спадащото търсене на кредити и регулацията на ЕЦБ, която с една ръка дава пари на банките да кредитират, с другата — прави стрес-тестове, които целят да минимизират риска. Една откровено шизофренна политика.

Накратко: посланието на Драги към търговските банки е „Кредитирайте!” - независимо има ли кого, иска ли той, каква кредитоспособност има. А после от нищото се появяват финансови и „дългови кризи”. За които е виновен „пазарът”, разбира се.

Други мерки

Дългосрочните 4-годишни рефинансиращи операции за банките, които се въвеждат като продължение на първата порция, целят да контрират отрицателната лихва по депозитите при ЕЦБ, станала още по-отрицателна с 10 базисни пункта до -0.4%— де факто представляваща наказание за банките, паркиращи парите си на депозити в централната банка и удряща рентабилността им.

С тези дългосрочни кредитни операции ЕЦБ очевидно ще плаща на търговските банки (лихвата, която ще й дължат ще е отрицателна), за да вземат те новите пари и да раздават кредити наляво-надясно, срещу което да получават лихва, респективно да печелят.

Мандатът на ЕЦБ едва ли включва подобен неприкрит грабеж  - новите пари са иск върху произведените блага и оскъдни фактори за производство, а онези, които ги получат първи, печелят преди инфлацията да стигне до всички останали. Камо ли да им се плаща да участват в упражнението.

Големият победител

Големият победител, разбира се, са правителствата. Частните спестявания не стига, че вече са тотално подменени от създадената от нищото парична база, но и се озовават в ръцете на популисти политици с ограничен във времето мандат и рационален стимул да дробят каквото имат тук и сега.

Увеличаването на пропорцията от 33% на 50% за покупки на дълга на една държава си е нагло изхилване в лицето на Бундесбанк и председателя ѝ Йенс Вайдман, който процедурно не можеше да гласува така или иначе. Прикриваното монетазиризиране (финансиране) на Португалия и Италия вече ще е най-очеваден факт, а Конституционният съд в Германия спокойно може да се саморазпусне.

Разходите за финансиране на правителствата от Юга на Европа вече се рекордно ниски, а те смело говорят за нуждата от „облекчаване” на фискалната дисциплина — и като че ли щяха да имат друг избор освен “дисциплина”, ако ЕЦБ не купуваше вече практически неизплатимите има задължения.

Заключение

Ясно е, че митът за независимостта на ЕЦБ остана окончателно в миналото. Днес тя е чисто политически орган и въпреки че признава, че инструментите ѝ свършват, продължава да финансира правителствата, които според кейнсианската рецепта ще „инвестират” вместо обсебените от бесове инвеститори в частния сектор. Да се чуди човек защо тези частни инвеститори не го правят сами - дали нямат основателна причина да се чувстват объркани и подведени в икономическата си калкулация?  Както по отношение на контролирания административно лихвен процент, така и от нереалните нива на спестявания, че и от покупателаната сила на еврото, която Драги смята, че може да определя произволно.

За предивимост по отношение на данъците например, естествено, няма как да говорим — заради направения от ЕЦБ практически безплатен дълг за правителствата потенциалът за вдигане на данъците във времето е огромен. Цялата тази амалгама от фактори икономистът Робърт Хигс наричaна “режимна несигурност”.

Brexit, Испания и Португалия с левичарските им заигравки с фалита, Гърция и Италия с огромния им дълг, Франция с атрофиралия безвъзвратно пазар на труда, бежанската криза и нуждата от нов и нов и кредити, за да се крепи кулата от карти…

Ето какво действително ръководи Драги в неговите решения за паричната политика и мантрата му „ ще направим каквото е нужно”.

А всички ние просто трябва да сме наясно.

Повече по темата четете тук! 

Още - във видео материала на Bloomberg TV Bulgaria!